Категория: Документи – Турция

ЦАРИГРАДСКИ ДОГОВОР ( 1913) – мирен договор между Царство България и Османската империя, уреждащ границата в Тракия след намесата на Османската империя в Междусъюзническата война.

Цариградският договор е подписан на 16 септември 1913 г. (29 септември по нов стил). Териториалните клаузи на договора са допълнени с Българо-турската конвенция от 1915 г.

Съгласно Лондонския договор (17 май 1913 г.), сложил край на Първата балканска война, османската граница в Тракия е прокарана по линията между Мидия на Черно и Енос на Егейско море. Скоро след това Балканският съюз се разцепва и между бившите съюзници избухва пълномащабна война (16 юни). Почти цялата българска войска е прехвърлена от Тракия в Македония за борба с гърци, сърби и черногорци. Младотурското правителство се възползва от това обстоятелство. Неговите войски прекосяват линията Мидия — Енос и до 10 юли окупират Люлебургас, Лозенград и Одрин. Местното българско население е подложено на погром и се изселва масово към старите предели на България. По същото време българските войски и администрация са принудени да се оттеглят и от Западна Тракия.

В началото на юли цар Фердинанд отправя призив към Великите сили (Русия, Австро-Унгария, Германия, Великобритания, Франция и Италия) да се намесят за възстановяване на статуквото според Лондонския мир, договорен с тяхно посредничество. Колективна нота на силите пред Високата порта от 12 юли цели тъкмо това, но младотурците не се поддават на дипломатическия натиск.
Въоръженият конфликт на България с останалите балкански държави приключва с подписването на Букурещкия договор на 28 юли (10 август по нов стил).

В началото на август българският външен министър Никола Генадиев повтаря призива към големите европейски държави да се намесят за решаване на тракийския въпрос. В отговор Великите сили предупреждават, че османската армия ще продължи офанзивата си, и съветват София да потърси разбирателство пряко с Цариград. На 16 август в Гюмюрджина е обявена „Независима западнотракийска турска република“. На същия ден, под заплахата да загуби и Западна Тракия, българското правителство приема османската покана за двустранни преговори и изпраща свои емисари в Цариград (генерал Михаил Савов, Григор Начович и Андрей Тошев). Преговорите започват на 26 август в Цариград и приключват на 16 септември със сключването на мирен договор. От османска страна договорът е подписан от министъра на вътрешните работи Талаат бей, министъра на флота Махмуд паша и председателя на Държавния съвет Халил бей.

Българо-турската граница е уредена с член 1 на договора. Той оставя в Османската империя по-голямата част от Източна Тракия, без Мустафа паша (днешен Свиленград), Малко Търново, Василико (днес Царево) и някои други райони. На България е позволено да заеме повторно Западна Тракия (крайбрежието на Егейско море между устията на Марица и Места, с градовете Гюмюрджина, Ксанти и Дедеагач), след като правителството в Цариград отказва да подкрепи Гюмюрджинската автономна република. Българските войски завземат повторно областта през октомври 1913 г., при минимална съпротива от страна на местната турска милиция. По този начин Османската империя отстъпва над 23 000 км2 от териториите си (в това число Пиринска Македония), но си връща Одрин и Лозенград (загубени през Първата балканска война).

Жителите на териториите, отстъпени на България, получават правото на османско поданство, стига да го поискат в срок от четири години. В случай че се откажат от българско поданство, те трябва да напуснат България, но запазват имуществото си. Мюсюлманите в тези земи се освобождават от военна повинност в България (чл. 7 и 11).

Чл. 8 гарантира свободата на вероизповеданието на мюсюлманите в България, равноправието им с останалите български поданици и целостта на мюсюлманските общини. Броени месеци след сключването на договора помаците от Родопите и Пирин, покръстени в началото на 1913 г., се връщат към старата си религия.

Чл. 9 позволява на българските бежанци от Източна Тракия да се върнат (в срок до две години) по домовете си. Османската империя се задължава да зачита българските също както останалите християнски общини на своя територия. Тази клауза на договора остава неизпълнена. Одринското съглашение от ноември 1913 г. отменя правото на източнотракийските българи (70 000 души) да се завърнат по домовете си в Одринския и Лозенградския санджак и поставя на тяхно място турски бежанци от новите територии на България (около 30 000 души). Този регламент е узаконен окончателно с Ангорския договор през 1925 г.

Договорът предвижда

• демобилизация на двете армии в рамките на три седмици (чл.2) и размяна на заложници и военнопленници в 1-месечен срок (чл. 5);
• подновяване на съобщенията и транспортните връзки между двете страни (чл. 3);
• подновяване на търговските връзки и мореплаването според конвенцията от 1911 г. (чл. 4);
• уреждане на дипломатическите представителства (консулства, чл. 4).
• България поема правата и задълженията спрямо компанията на източните железници за жп линията, която компанията държи на концесия в новите български земи (чл. 16).
• Религиозните и благотворителните организации в Османската империя запазват вакъфските си приходи в Западна Тракия (чл. 12).
• Частните имоти на султана и неговото семейство в България се зачитат (чл. 13).

Литература : Трифонов, Ст. Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот, 1912-1915. Тракийска фондация „Капитан Петко войвода“, 1992, стр. 66-67, 168-169 (електронно издание „Книги за Македония“, посетен на 24.08.2010) ; Димитров, Стр., Манчев, Кр. История на Балканските народи. Том II, „Парадигма“, София 1999, ISBN 954-9536-19-X, стр. 351-352 ; Стателова, Ел., Попов, Р., Танкова, В. История на българската дипломация 1879-1913 г. Фондация Отворено общество, София 1994, ISBN 954-520-038-3, стр. 483-484
ББ

ПАРИЖКИ МИРЕН ДОГОВОР (1947) – договор между държавите от антихитлеристката коалиция и България

• За начална дата на участието на България във войната против хитлеристка Германия се счита 28 октомври 1944 г., датата на подписване на примирието между България и държавите от антихитлеристката коалиция. Преди тази дата страната е в състояние на война с Великобритания, САЩ и СССР, както и с нацистка Германия и Унгария. С примирието е уредено и изтеглянето на българските войски от окупираните територии на съседни държави. Последвалото участие на българската армия в окончателния разгром на хитлеристка Германия е съществен фактор за сравнително благоприятния характер на подписания договор. Според договора:
  границите на България се възстановяват във вида, в който са съществували до 1 януари 1941 г., т.е. преди подписването на Тристранния пакт с държавите от Оста, но след Крайовската спогодба и присъединяването на Южна Добруджа;
• искането на България за Западна Тракия е отхвърлено, освен това тя се задължава да демилитаризира южната си граница.
•  Българската войска е сведена до 65 хил. души, задължителната военна служба за населението е запазена. България няма право да строи укрепления по границата си с Гърция. Военноморският флот е ограничен до 3500 души и тонаж от 7250 тона, като е забранено производството и притежаването на контактни мини и торпеда, торпедни катери, подводници и щурмови кораби.
• Военните клаузи на Парижкия договор никога не са прилагани на практика, тъй като България попада под контрола на Съветския съюз, който в условията на Студената война открито се конфронтира с доскорошните си съюзници и въоръжава страната според собствените си стратегически цели.
• Парижкият договор предвижда репарации, които в много отношения са по-тежки от наложените от Ньойския договор в края на Първата световна война. България се задължава да изплати 70 милиона долара репарации, от които 45 милиона долара на Гърция и 25 милиона долара на Югославия. Изплащането трябва да стане в стоки по цени от 1938 г., завишени само с 10 – 15%, което увеличава реалната стойност на задължението до 119 милиона долара. Тази сума е многократно по-ниска от репарациите, определени с Ньойския договор, но е почти два пъти по-голяма от реално изплатените по него суми. В допълнение към това репарациите трябва да бъдат изплатени само за 8 години, което прави годишните вноски над 8 пъти по-високи от плащаните по Ньойския договор. Стойността им се равнява на половината от целия годишен износ на страната през 1945 – 1946 г.
• Малко по-късно Югославия опрощава репарациите на България като жест на добра воля в контекста на преговорите за създаване на федерация между двете страни.

Освен наложените репарации България се отказва от всички свои вземания от Германия за времето след 1 септември 1939 г. Стойността им е около 100 милиона долара, главно неизплатени стоки, изнесени в Германия въз основа на клиринговите взаимоотношения между двете страни. На България не е разрешено да компенсира тези вземания с германските активи на българска територия, които съгласно решение на Съюзната контролна комисия в Германия се дължат на Съветския съюз, както и самите вземания от Германия.

От българска страна под договора слагат подписите си Кимон Георгиев, Александър Оббов и Трайчо Костов – подпредседатели на Министерския съвет. Договорът влиза в сила на 15 септември 1947 г.

Специално място на конференцията е отделено на тракийския въпрос и този за Западна Тракия. 27 години след Ньойския диктат , отнел несправедливо Западна Тракия от България, българската държава отново поставя пред международната общност въпроса за Западна Тракия. Още през юли 1946 г. се провежда общотракийски събор в гр. Кърджали за избор на тракийски делегати за Парижката мирна конференция. В отговор на твърденията на Гърция, че „Тракийската организация се ръководи от великобългарски шовинисти и фашисти“ критериите за делегати на конференцията са да са антифашисти и да са от Западна Тракия .
Така на Парижката мирна конференция, като почетни гости присъстват делегатите на специалната тракийска делегация, в следния състав:

Никола Спиров – Председател на Тракийската делегация на Парижката мирна конференция 1946 година и дългогодишен Председател на Тракийската Организация;
Димитър Маджаров – Председател на дружество Тракия в град Кърджали и известен тракийски деятел;
Ламби Данаилов – дългогодишен Председател на Тракийската Организация;
Петко Карадялков – тракийски българин, роден в село Дервент, Дедеагачко, преживял заточението на тракийските българи от село Дервент на остров Крит през 1923 година. Известен журналист- главен редактор на вестник „Вечерни новини“ и главен редактор на изданието на Тракийската Организация- вестник „Тракия“.

На тракийската делегация не е разрешено да прочете декларация на пленарното заседание на Парижката мирна конференция проведено на 14 август 1946 година. Затова на 21 август 1946 година в изложбената зала за България на Парижкото изложение , българската легация в Париж организира специална пресконференция, на която Председателят на тракийската делегацията Никола Спиров прочита изложението на тракийските българи. Присъстват журналисти от СССР, САЩ, Великобритания, Франция и двама от Гърция. Раздадени са брошури за Западна Тракия в международните договори, Етнографски лик на Западна Тракия, Изказване на чужденци за Западна Тракия, Меморандум на Тракийската Организация изпратен през месец април 1946 година до съвета на външните министри на Парижката мирна конференция , Изложение за националните , революционни и просветни борби в Западна Тракия, представяне на народното творчество на тракийските българи и др.

Източници:
„Доклад на тракийската делегация за извършената работа в Париж пред конференцията за мира“ издание на ЦИК на Тракийската Организация, София, 1946.
ББ

 

 

 

Одринско съглашение (1913)- споразумение между Турция и България за бежанците след Балканската война 1912

На 2/15 ноември 1913 г. след Цариградския мирен договор се сключва споразумение между Турция и България , останало в историята като Одринско съглашение. Българските бежанци от Лозенградски и Одрински санджаци трябва да бъдат настанени в изпразнените турски села, намиращи се в отстъпените на България територии от Тракия, тъй като техните села са заети от мюсюлмански бежанци, дошли от споменатите земи (чл. 1). Уточнено е, че правата на собственост ще бъдат „строго зачитани от едната и другата страна”. Във връзка с това, веднага след настаняването на бежанците, смесената комисия трябва да пристъпи към оценка на селата и определяне на обезщетението, „ако се появи разлика при тази оценка” (чл. 2). Българите турски поданици от селата на Родоски и Галиполски санджаци, могат „свободно да се върнат в селата си” (чл. 3) Тук обаче турците прокарват едно уточнение, което по същество лишава от съдържание този член на съглашението. Тъй като някои села са заселени от мюсюлмански бежанци, то с тях ще се постъпи както с бежанците от Лозенградско и Одринско.

Българите от градовете на Тракия получават обещание, че ще бъдат допуснати да се завърнат свободно по домовете си. Само за Лозенград и Бунархисар е направено едно уточнение. Там техните къщи са заети от турци, чиито собствени домове в същите градове силно са пострадали по време на войната. По отношение на тях договорните условия влизат в сила три месеца след ратифицирането на въпросното съглашение от съответните правителства (чл. 4). Към чл. 1 и чл. 4 са направени по едно приложение. На първо място се заявява, че правителството на Турция ще достави на българските бежанци превозни средства за преминаването им през турска територия до селата, определени им от смесената комисия „в земите, отстъпени на България и отстоящи най-много на 20 км от границата”. Второто приложение уточнява, че завръщането в градовете Бунархисар и Лозенград ще става по 15 семейства на ден и след като се предизвестят три дена по-рано административните власти за деня на тръгването.
Одринското съглашение от 15 ноември 1913 година фактически узаконява обезбългаряването на основната част от Източна Тракия, тъй като в него се възприема размяната на българските села в Лозенградски и Одрински санджаци срещу турските села от териториите, отстъпени на България по силата на Цариградския мирен договор. То формално гарантира „свободното” завръщане на българските бежанци от градовете и селата на Родостенски, Галиполски санджаци. На практика, обаче поради политиката на терор и насилие, провеждана от турските власти, това не е възможно. Нещо повече, дори и онези българи, които все още се намират в Турция, било в Тракия или Мала Азия, насила се прогонват от родните им домове. Обезщетение може да има само „ако се окажеше такова” след уточненията по размяната на селата.

Дори от формална гледна точка размяната на селата от Лозенградско и Одринско съставлява безспорно нарушаване на Цариградския мирен договор. И това е основното и най-важното постижение за турската страна, която успява да узакони прогонването на българите от тези най-важни райони на Източна Тракия.

Източник :
Трифонов, Ст. Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот, 1912–1915.
ББ

На 30 май (по нов стил) 1913 г. в Лондон, в двореца „ Сейнт Джеймс“ е подписан мирен договор между страните от Балканския съюз (България, Гърция, Сърбия, Черна гора) и Османската империя, с който се слага край на Балканската война (1912-1913 г.). От българска страна договора е подписан от Стоян Данев , председател на Народното събрание на България. Условията на Лондонския договор, договорени с посредничеството на Централните сили и Антантата, са следните :

• Османската империя отстъпва на съюзниците всичките си владения на запад от линията Енос (на Егейско море) – Мидия (на Черно море), без Албания (член 2).
• Уреждането на границите и устройството на албанската държава се поверява на големите европейски държави – Великобритания, Франция, Русия, Германия, Австро-Унгария и Италия (чл. 3).
• Османската империя се отказва от суверенитета си над остров Крит (чл. 4), който е присъединен към Гърция.
• Решението за статута на егейските острови и полуостров Атон, окупирани от Гърция през войната, е предоставено на европейските сили (чл. 5).
• Член 6 от договора излъчва международна комисия, която трябва да реши финансовите въпроси (уреждане на военните дългове и разпределянето на част от османския дълг между държавите, придобили бивши османски територии).

Споровете между съюзниците за подялбата на териториите са изострени и допълнително усложнени от великите сили още при преговорите. Лондонският мирен договор не определя териториалните придобивки за всяка една от държавите, което е предпоставка за конфликт при определянето на границите. Само два дни след подписването му, Сърбия и Гърция сключват таен договор, с който определят своя обща граница в Македония, накърнявайки силно българските национали интереси. Черна гора заема страната на Сърбия и Гърция. Балканският съюз се разпада, а към враждебните съседи се присъединява и Румъния, която предявява претенции за Южна Добруджа. Скоро след това започва Междусъюзническата война.

Литература:
Стателова, Ел. и др. История на българската дипломация 1879 – 1913 г. София: Фондация „Отворено общество“, 1994.; Марков, Г.. България в Балканския съюз срещу Османската империя, 1912 – 1913 г., София: Наука и изкуство, 1989.
ББ

ЛОЗАНСКА КОНФЕРЕНЦИЯ (1922 – 1923)– международна конференция за уреждане на близкоизточната криза след 1922 г.

Лозанската конференция е международна конференция, открита на 20 ноември 1922 г. в швейцарския град Лозана, която има за цел да уреди близкоизточната криза след провала на гръцката интервенция срещу Турция през 1919–1922 г.

В работата ѝ участват делегации на Англия, Франция, Италия, Япония, Гърция, Румъния, Сърбо-хърватско-словенското кралство и Турция. САЩ изпращат само наблюдател. На конференцията са поканени още и Съветска Русия и България, но само при дебатиране на въпроси, отнасящи се до бъдещето на Проливите.

Конференцията завършва работата си към края на юли 1923 г. с подписването на Лозанския мирен договор между бившите съглашенски държави и техните съюзници и кемалистка Турция, с който се денонсира Севърският мирен договор от 1920 г.

Първа фаза на конференцията (ноември 1922-февруари 1923). Делегацията на България е предвождана от Ал. Стамболийски, който прави изложение пред конференцията. В него поставя акцент върху 5 пункта – за излаза на Егейско море, съдбата на тракийските бежанци, положението на малцинствата, безопасността на България като разоръжена страна и режима на Проливите.

Политическата подкомисия за Западна Тракия на ген. Вейган подготвя проект, предвиждащ България да получи излаз чрез международна железница и пристанище с демилитаризирана зона – 3 км по брега и 1 км на сушата. Проектът не е задоволителен за българската делегация. Гръцкият премиер Венизелос предлага на Стамболийски територия за територия – Гърция да отстъпи коридор, стигащ до Дедеагач, срещу разширение на север към долината на р. Арда.

На 28.11.1922 българската делегация предава две ноти на ръководството на конференцията относно положението на българите в Тракия. В първата се настоява турското правителство да разреши на българските бежанци от Източна Тракия, около 90 000 души, да се завърнат в родните си места и да възстанови имуществото им. С втората българската делегация се застъпва за българите в Западна Тракия, подложени на гонения от гръцките власти с цел настаняване в домовете им гръцки бежанци от Мала Азия. Турските делегати се обявяват категорично против завръщането на българи в Източна Тракия.

На 24.01.1923 г. на българската делегация е представен окончателен вариант за осигуряване на излаза на България на Бяло море. Между Дедеагач и с. Макри Гърция предоставя под наем за 99 години 3 км по брега и 1 км към сушата територия, на която България да си построи пристанище. Връзката й с него ще се осъществява посредством преминаваща през турска и гръцка територия жп линия. Стамболийски отхвърля проекта и българската делегация отправя протестно писмо до останалите делегации срещу предаването на Западна Тракия на Гърция.

Втора фаза на Лозанската конференция (април-юли 1923 г.). България не изпраща делегация. К. Тодоров – по онова време пълномощен министър в Белград присъства само като наблюдател. Следващите български представители са Богдан Морфов, а от края на юни – българския пълномощен министър в Лондон Димитър Станчов.

На 24 юли 1923 г. Лозанската конференция приключва. Подписани са Заключителен акт, Лозански мирен договор, Конвенция за режима на проливите и за границите в Тракия

Конвенция за границите в Тракия: Източна Тракия и Караагач се предават на Турция; Западна Тракия – на Гърция. Тъй като по Ньойския договор на България се забранява да се въоръжава, за да не се променят военните му клаузи (Югославия, Румъния и Гърция реагират остро на евентуална такава промяна), се въвеждат 30-километрови демилитаризирани зони по границата й с Турция и Гърция в Тракия. България признава предаването на Западна Тракия на Гърция, като си запазва от международна гледна точка възможност да претендира за икономически излаз на Бяло море по чл. 48 от Ньойския мирен договор.

Конвенция за режима на Проливите: Проливите са демилитаризирани, разрешено е свободно преминаване на търговски и военни кораби на всички държави, санкциониран е трансфер на гръцко и турско население.
Гърция получава повечето острови в Егейско море, но връща Измир на Турция, потвърждава се британската собственост върху Кипър и италианската върху Додеканезките острови.

 

 

Лозански договор 1923 г. – мирен договор , подписан по време на Лозанската конференция, който анулира Севърския договор от 1920 г. между Османската империя и държавите победителки в Първата световна война и е в сила от 6 август 1924 г.

По силата на Лозанския договор(24 юли 1923) , Източна Тракия и гр. Смирна (днешен Измир) са присъдени на Турция. Черноморските проливи се демилитаризират и стават свободни за преминаване на търговски и военни кораби. Турция трябва да изплати дългове на османските народи.

До подписването на Лозанския договор се стига след война между Гърция и Турция. В хода на войната Турция изтласква гърците от Анадола и печели войната. В Лозана се свиква конференция и се стига до мирния договор, който се подписва от една страна от част от победителките в Първата световна война. САЩ не подписват този договор. С него се уреждат границите и териториите на Гърция и Турция. По силата на договора, сключен след края на Първата световна война, територията на Османската империя е намалена от 3 млн. кв. км до 780 000 кв. км.

В този договор има раздел, който е посветен на малцинствата. Текстовете са напълно в духа на Версайската система. Турция поема задължения по отношение на немюсюлманските малцинства на нейна територия – равенство пред закона, право на собственост и сдружаване, широк обем езикови права. Договорът е ратифициран от Турция на 23 август 1923 г. и всички останали подписали го до 16 юли 1924 г. Той влиза в сила на 6 август 1924 г., когато ратификационните инструменти са официално депозирани в Париж .

Източници: От Сан Стефано до Париж ( 1878 – 1947). Най важните договори за България. С., 2009 г.; Кесяков, Б. Принос към дипломатическата история на България ( 1878 – 1925), т. I,II,III. Приложение. Регистър на договорите, конвенциите, спогодбите, протоколите и други съглашения и дипломатически актове, подписани от България през времето 1926-1935 г. С., 1925- 1926, 1936 г. ; Генов, Г.П. Международни актове и договорите засягащи България. С обяснителни бележки и една карта на България и съседните страни. С., 1940 г.
ББ

Конференция в Сан Ремо | Италия (1920)– международна среща за решаване съдбата на Османската империя след Първата световна война.

На конференция в Сан Ремо , (19–26 април 1920 г.) присъстват министър-председателите на Великобритания, Франция и Италия и представители на Япония , Гърция и Белгия .

Конференцията одобрява окончателната рамка на мирен договор с Турция, който по-късно е подписан в Севр, на 10 август 1920 г. Севрският договор премахва Османската империя, задължава Турция да се откаже от всички права над Арабска Азия и Северна Африка и предвижда независима Армения, за автономен Кюрдистан и гръцко присъствие в Източна Тракия и на анатолийското западно крайбрежие, както и гръцки контрол над Беломорските острови, командващи Дарданелите. Отхвърлен от новия турски националистически режим, Севрският договор е заменен през 1923 г. с Договора от Лозана , който отменя предишните съюзнически искания за кюрдска автономия и арменската независимост, но иначе признава настоящите граници на Турция. Конференцията обсъжда и въпроса за България.

Още с Ньойския договор победителите в Първата световна война нанасят тежки удари на България. След Букурещкия договор от 1913 г. от страната отново се откъсват територии, който изконно й принадлежат и за които по бойните полета са пролели кръвта си стотици хиляди нейни воини. Южна Добруджа пак се дава на Румъния, а Македония – на Сърбия и Гърция. Отнети  са Западните покрайнини  и Струмишко. Остава открит въпросът за Западна Тракия, между устията на реките Места и Марица, която с Букурещкия договор е призната за българска територия. Но според Ньойския договор тя вече няма да е българска. Според доклад на американските представители представен от полковник Хауз, границата в Добруджа трябва да се запази каквато е била преди Втората балканска война. България трябва да има за граница с Турция линията Мидия-Енос, а даже Мидия-Родосто. Според доклада съдбата на Македония трябва да се реши след извършването на безпристрастна анкета, като за база се вземе състоянието, определено в договора между България и Сърбия от 29 февруари 1912 г.

Вторият доклад е на специален американски комитет под председателството на Монро. Той в основни линии се повтаря с доклада на полк. Хауз, но се базира главно на статуквото, установено с Букурещкия договор. Това означава България да се откаже от Южна Добруджа и границата Мидия-Енос, но да запази Западна Тракия, Струмишко и Западните покрайнини.

Относно Македония се подкрепя идеята за безпристрастна комисия, като предлага тя да бъде създадена още на конференцията и неин председател да бъде полк. Хауз, с членове от Франция, Англия, Италия, Гърция, Сърбия и България. Лойд Джордж и Клемансо изказват мнение, че този въпрос трябва да се обмисли и затова се решава да бъде разгледан на следващи заседания на конференцията.

Спешно обаче американската делегация напуска Сан Ремо, защото президентът Уилсън има нужда от присъствието на нейните членове в САЩ. Така България остава без последния  си и единствен защитник.
На конференцията в Сан Ремо се потвърждават решенията на Ньойския договор. Новото е, че на Гърция се дава Западна Тракия, но съществува чл. 48, според който България ще има транзитен коридор до своите пристанища, както и до Солун и Кавала.

Почти веднага след конференцията в Сан Ремо  Франция изтегля своя корпус от Западна Тракия и предоставя управлението й на Гърция. Започва масова чистка на българския персонал в гарите и пристанищата. Българското население е подложено на репресии и е принудено да емигрира в България.
Останалите са насилени да сменят имената си, преименуват се селищата, закриват се българските училища и читалища, а българските свещеници са прогонени от черквите.

 

КАРНЕГИЕВА АНКЕТА- (на английски: Carnegie Report) е популярното название на Доклада на международната комисия за разследване причините и провеждането на Балканските войни (Report of the International Commission to Inquire into the Causes and Conduct of the Balkan Wars), изготвен със средствата на Карнегиевата фондация за международен мир през 1913-1914 г.

Докладът е основан в голямата си част на показания от очевидци и непосредствени наблюдения в опустошените райони и става широко известен като безпристрастно отражение на военните жестокости и трайното им въздействие върху съжителството между съседните народи. Част от изводите му се оспорват като елемент от пропагандната война, продължила дълго след прекратяването на бойните действия между бившите балкански съюзници. Независимо от това в българската историография анкетата се разглежда като „неоценим документ за балканската история“ и „първокласно свидетелство за етническата карта на Балканите до навечерието на Първата световна война“

Големият международен отзвук от Балканската и Междусъюзническата война и противоречивите сведения за нарушенията на международното право, допуснати от воюващите страни, са главните мотиви за провеждане на независимо разследване. Инициативата е на Отдела за общуване и образование към фондация „Карнеги“ за международен мир. През юли 1913 г. фондацията натоварва известния френски пацифист Пол Анри д’Естурнел дьо Констан с ръководството на 8-членна комисия, която да проведе разследването.

Събраният материал (писмени свидетелства, коментари на съставителите, фотографии, исторически и етнографски карти) е подреден и публикуван през юли 1914 г. във Вашингтон от името на Карнегиевата фондация, а основните изводи на съставителите са представени чрез медиите още два месеца по-рано. Издадени са 13 000 бройки на английски и 5000 на френски език, разпространени в Съединените щати, Европа и Япония. На български език Карнегиевата анкета излиза още през същата година.

Първите реакции след публикуването на доклада не са еднозначни. Вестник „Ню Йорк Таймс“ отбелязва, че „на нито една балканска нация не е спестено обвинението“ за жестокостите по време на войната и последвалата нестабилност в региона. Сърбия и Гърция официално отхвърлят доклада. През лятото на 1914 г. гръцкото правителство опровергава неколкократно твърденията на Карнегиевата комисия като „фалшиви“ и „неоправдани“. Въпреки това и в по-нови исторически изследвания се срещат определения за Карнегиевата анкета като „навярно най-обективното изложение по въпроса за жестокостите през Балканските войни“.

Комисията установява, че огромната част от Македония и Беломорска Тракия е била населена с българи и те са били преобладаващ етнос – отчетени са към 1.2 млн. българи, живеещи там преди войните. Анкетата служи за основание в последвалите мирни договори да се присъединят поне част от българските земи, освободени от нашата войска през първата Балканска война, към българската територия. Става дума за земите на юг от Созопол, част от Странджа, Родопите, Пирин и поречието на Струма, които днес са български.

Инициативата на фондацията „Андрю Карнеги” дава международна легитимност на дълбоките исторически основания на българите спрямо своите земи. За съжаление, голяма част от тях са отнети и са обезбългарени. Колко голямо е значението на този международен документ, може да се види от етническата карта, изготвена в него, с която дори днешните български политици биха могли да защитават своите позиции при продължаващите съседски претенции.

Членовете на анкетната комисия са използвали тогава в своя доклад понятията „разорение“, „унищожение“, „опустошение“ – днес ние имаме пълното право да преведем това като етническо прочистване и геноцид.

Международната комисия заключава – Одринска Тракия е напълно опустошена. От българска страна съдействие на анкетата оказват големият учен Любомир Милетич и архимандрит Стефан – бъдещият софийски митрополит и български екзарх. Самият Милетич създава най-пълния документ на масовото изтребление и прогонване на българите от Източна Тракия и Източните Родопи. Той излиза в книгата „ Разорението на тракийските българи“ през 1918 г. И до днес тя се почита като библия от наследниците на тракийските бежанци.

 

Българо-турската конвенция или Софийската конвенция е договор, подписан на 24 август ( 6 септември 1915 година ) в София между България и Османската империя, който коригира Цариградския договор за по-нататъшно уреждане териториалните въпроси между двете страни. Българо-турските преговори се провеждат под контрола на Германия и конвенцията е подписана в същия ден, в който са подписани и Българо-германският договор, Тайната българо-германска спогодба и Военната конвенция – документите, които оформят влизането на България на страната на Централните сили в Първата световна война.
Според Софийската конвенция България получава територия от 2588 квадратни километра по десния бряг на река Марица, включително гарата на Одрин – Караагач и град Димотика (днес Дидимотихо, Гърция), както и една ивица по левия бряг на реката в дълбочина от 2 километра. Така страната получава пълен контрол върху линията Свиленград – Дедеагач, част от която дотогава минава през османска територия, а Марица се превръща в изцяло българска река. Турция получава правото 5 години безплатно да осъществява по линията всичките си необходими превози, а също така и еднакви права с България по отношение на корабоплаването по река Марица.

Договорът не удовлетворява нито България, нито Османската империя. България претендира за фиксираната от Лондонския договор граница в Източна Тракия по линията Мидия – Енос, а Османската империя не желае да прави никакви териториални отстъпки и е принудена под натиск от страна на Германия и от тежкото положение на Дарданелския фронт през 1915 година.
Официалното подписване на конвенцията става три дни след нейното парафиране — на 24. VIII. (6. IX.) 1915 г. Изложените в нея споразумения обхващаха поредица от въпроси, основният от които е териториалният. Турция отстъпва на България около 2000 км2 площ. Границата е така предвидена, че оставя жп линията и река Марица изцяло в българска територия. Окончателното й очертаване трябва да стане от делимитационна комисия в състав от трима военни — един германец, един австроунгарец и един швед. Тя обаче, се движи по левия бряг на Марица на едно разстояние до 2 км, което дава възможност в него да се настанят българските гранични постове. Турското правителство си запазва правото да си служи с жп линията между Одрин и Кулели Бургас за 5 години, при условие да се съобразява с техническите правилници, които са в сила по българските железници. България от своя страна поема турските задължения срещу компанията на Източните железници за отстъпената й част от линията.