Българите на Балканите отвъд граница след 1878 г. – Кодът за оцеляването
Българите на Балканите отвъд граница след 1878 г. – Кодът за оцеляването
Градът, известен като „град на консулите“ е столица на Битолския вилает (1864–1912). През 1897 г. и България отваря тук свое консулство, което първоначално е търговско агентство, а от 1908 г. е с ранг на консулство.
В началото на XX век в Битоля има 37 000 жители, от които 10 000 българи християни, 10 500 турци, 1500 арнаути мохамедани, 7000 власи, 5500 евреи, 2000 цигани и 500 от др. народности.
На 20 юли 1903 г. в с. Смилево, на ок. 30 км от Битоля, започва Илинденско-Преображенското въстание, ръководено от Вътрешната македоно-одринска революционна организация. То е прекратено на 12 септември 1903 г., когато Генералният щаб на Битолския революционен окръг излиза с окръжно писмо.
В навечерието на Балканската война (1912) над сто и четиридесет души от Битоля се записват доброволци в Македоно-одринското опълчение, сформирано в София.
Като фронтови град през Първата световна война част от Битоля е разрушена.
Дейци на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО): Анастас Лозанчев (1870, Битоля – 1945, София), Джеров (1869, Битоля – 1948, София), Георги Сугарев (1876, Битоля – 1906, Паралово, Битолско), Кирил Христов Совинчев (1878, Битоля – 1961, София), баща на българския оперен певец Борис Христов, Димитър Ризов (1862, Битоля – 1918, Берлин) – публицист, дипломат, Кирил Мирчев – учен-езиковед (1902, Битоля – 1975, София), дейци на Македонските политически организации в Северна Америка – Борис Зографов (1891, Битоля – 1957, Торонто), Любен Димитров (1903, Битоля – 1962, Торонто).
През 1899 г. в нея се премества класическият отдел на Солунската българска мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“. В гимназията преподават именити ръководни дейци на ВМОРО – Даме Груев (1871, с. Смилево, Битолско – 1906, с. Русиново), Гьорче Петров (1965, Прилеп – 1921, София), Пере Тошев (1965, Прилеп – 1912, Дренова клисура, Велешко), Михайл Герджиков (1877, Пловдив – 1947, София) и др.
Сградата е построена от Григорий Пелагонийски –Охридски (1894–1897) и Пелагонийски митрополит (1897–1906) на Българската Екзархия. Днес е собственост на Македонската православна църква.
Изградена е през 1875 г. В нея се намира гробът-мавзолей на българския екзархийски митрополит Григорий Пелагонийски (1853, Стара Загора – 1906, Битоля).
Българското военно гробище и храм в с. Цапари – намира се на 15 км от Битоля.
– Във военното гробище са погребани 214 български войници и офицери, загинали в сражения при Червената стена време на Първата световна война. Сн. 2
– Църквата „Свети Георги“ – гробищен храм в селото. Основният камък на храма е поставен на 11 май 1888 г. в деня на св. св. Кирил и Методий. В двора на църквата има седем паметни надгробия на загинали български офицери в Първата световна война.
На 15 октомври 1879 г. британският консул в Солун Джон Блънт в докладва, че градското население във Велес наброява 20 000 души, от които 12 000 християни, главно българи и 8000 мюсюлмани от български и албански произход.
Като основен поминък на населението във Велешко през XIX в е земеделието – произвежда се мак, лук, чесън, пипер, дини. Отглеждат се в по-големи количества ечемик, жито, ръж, следват овес, кукуруз, памук, ориз, сусам, просо, леща, боб, нахут. За велешани не е чуждо и грънчарството – изработката на домашни глинени съдове.
От незапомни време във Велес има частни учители, които учат децата на църковно-славянските книги и да пишат на български език. Тази традиция се засилва през XIX в. при преподаването на известни просветители и книжовници, които налагат новости в областта образованието.
В църковните дела велешките дейци са пример за твърдост и упоритост, които проявяват пред турските власти и представителите на гръцкото духовенство за желанието им да се откажат от Патриашията. След дълголетна битка, през януари 1869 г. този стремеж е удовлетворен. В излезлия султански ферман от 1870 г. за учредяването на Българската екзархия (1870) единствено Велешката епархия в Македония е включена в диоцеза ѝ.
В навечерието на Балканската война над 300 души се записват като доброволци в Македоно-одринското опълчение. Някои от тях участват и в състава на Българската армия по време на Първата световна война.
Революционни дейци Йордан Попйорданов (1883, Велес – 1903, Солун), Любомир Весов (1892, Велес – 1922, с. Остривоци, Крушевско), Миле Попйорданов (1877, Велес – 1901, Велес), Петър Васков (1875, Велес – 1907, Лъджакьой, Деудеагачко), Тодор Кушев (1901, Велес – 1925, край Гевгели), Петър Хаджипанзов (1901, Велес – 1976, София).
Градът е родно място на мнозина просветни дейци, учени, дипломати, издатели и интелектуалци: Райко Жинзифов (1839, Велес – 1877, Москва), Андрей Протич (1875, Велес – 1959, София), Георги Палашев (1879, Велес – 1926, София), Димитър Матов (1864, Велес – 1896, Дрезден), Иван Георгов (1862, Велес – 1936, София), Илия Георгов (1860, Велес – 1945, София), Панчо Хаджимишев (1874, Велес – 1957, София), Петър Глушков (1872, Велес – 1960, София).
Църквата „Св. Пантелеймон“ в града е построена е през 1840 г. В нейния двор са погребани четирима български офицери, загинали през есента на 1915 г.
През 70-години на XIX в. в Охрид живеят 2700 домакинства, от които 4450 българи, 2000 мюсюлмани, 450 власи и 200 цигани. Той е роден град на известни книжовници, учители, духовници, революционери, общественици, произлизащи от известни охридски родове ката Шапкареви, Пърличеви, Узунови, Спространови, Робеви и др. Градът е родно място на генералите от Българската армия Климент Бояджиев (Охрид, 1861 – 1933, София), Климент Джеров, Кръстю Златарев (Охрид, 1867 – 1916, Грунища, Мариовско), Александър Протогеров (Охрид, 1867 – София, 1928), на учените Георги Баласчев (Охрид, 1868 – София, 1936), Иван Снегаров (Охрид, 1883 – София, 1971), Анастас Коцарев (Охрид, 1889 – Париж, 1931).
Основен поминък на населението през XIX в. е риболовът. Голяма част от жителите на града са дърводелци, златари, резбари, обущари, шивачи, търговци на кожуси и др.
По време на Балканската война охридчани се включват масово в Шеста охридска дружина, военна част на Македоно-одринското опълчение към Българската армия.
След Букурещкия договор (28 юли 1913 г.), в знак на недоволство срещу сръбската власт избухва Охридско-Дебърското въстание с участието на българи и албанци. ВМОРО поверява ръководството му на Петър Чаулев (1881, Охрид – 1924, Милано), Милан Матов (1875, Струга – 1962, София), Павел Христов (1874, с. Цапари, Битолско – 1922, София), Антон Шибаков (1883, с. Велгощи, Охридско – ?). Въстанието е потушено с много насилия.
Град Прилеп е известен като „градът на тютюна“ и „градът под Марковите кули“. На 15 април 1885 г. британският генерален консул в Солун Джон Блънт изпраща информация до външния министър на Англия лорд Гренвил за броя на българските училища и ученици в Прилеп – 1 мъжко училище с 3 класа и 84 ученици и едно девическо училище с 13 ученички.
Основният поминък на населението през XIX в. е земеделието, практикува се предимно отглеждане на тютюн. Особено силно е развит ковашкият занаят. Намират пазар и изработените от местни майстори чували и килими.
В началото на XX век градът има 24 520 жители, от които 16 900 българи християни, 6200 турци, 960 цигани и 480 власи.
През 1904 г. в революционния район се провежда Прилепският конгрес на ВМОРО, на който се взимат важни решения за консолидиране на организацията.
По време на Балканската война в Четвърта битолска дружина се включват множество доброволци от Прилепско.
Георги Кондов (1888 – 1935), Гьорче Петров (1865 – 1921), Данаил Крапчев (1880 – 1944), Димитър Биолчев (1837 – 1894), Димитър Мирчев (1865 – 1938), Димитър Талев (1898 – 1966), Димитър Чкатров (1900 – 1945), Йордан Чкатров (1898 – 1946), Коста Църнушанов (1903 – 1996), Марко Цепенков (1829 – 1920), Методи Кусев (1838 – 1922), Петър Мърмев (1884 – 1945), Сотир Нанев (1897 – 1944).
Църквата „Свето Благовещение Богородично“ – разрешението за нейното построяване като „църква за българския православен народ“ е издадено в 1835 г. от турската власт. В двора на църквата е гробът на прилепския революционер Пере Тошев (1865, Прилеп – 1912, с. Дреново, Кавадарско).
Църквата „Свети Никола“ – възрожденска църква, издигната през 1872 г.
Германо-българско военно гробище в Прилеп от Първата световна война. В него почиват тленните останките на 60 български военнослужещи. Възстановено е през 2009 г.
Скопие е столица на Р Северна Македония. Името на града произлиза от латинското название на римската крепост Скупи.
Проведеният плебисцит през 1872 г., показва предимството на българите – от 8698 християнски къщи обитателите само на 567 къщи желаят да останат под върховенството на Патриаршията След допитването екзархийският митрополит Доротей получава берат и заминава за Скопската епархия, където е посрещнат тържествено от многохилядно българско население.
Скопското училище се превръща в едно от най-многобройните в Македония. От 409 ученика (момчета и момичета) през учебната 1886/7 г. след десетилетие техният брой нараства на 950. През учебната 1895/6 г. Екзархията обявява мъжкото училище за Скопско педагогическото българско мъжко училище.
В края на XIX век в Скопие има ок. 31 900 жители, от които около 15 000 турци, 13 000 българи, 920 цигани, 800 евреи, 450 власи и др.
Съзирайки стратегическото значение на града, през 1897 г. България разкрива свое представителство – първоначално като търговско агентство, а от 1908 г. е с ранг на консулство.
В града и околностите се отглежда тютюн, а също пшеница, лозя, мак за афион, царевица, арпаджик, анасон и зеленчуци.
Тома Карайовов (1868, Скопие – 1951, София) – деец на ВМОРО/ВМРО, политик и дипломат, Борис Дрангов (1872, Скопие – 1917, Завора на р. Черна) – офицер от Българската армия, участник в Илинденско-Преображенското въстание, Етатерина Симидчиева (1872, Скопие – 1899, Куманово) – учителка, деятелка на ВМОРО, Димитър Шалев (1894, Скопие – 1960, София) – общественик, участник в македонското освободително движение, Гена Велева-Църнушанова (1902, Скопие – 1979, София) – деятелка на Македонската младежка тайна революционна организация, Тодор Павлов (1878, Скопие – 1948, София) – деец на ВМОРО, дипломат.
Църквата „Свети Спас“ – паметник на културата. На южната стена има живописен слой от XVI–XVII век. В каменен саркофаг в двора ѝ се намират тленните останки на Гоце Делчев (1872, Кукуш – 1903, с. Баница, Сярско), пренесени от София в Скопие през 1946 г.
През Античността градът се споменава с имената Астраион и Тивериупол, т.е град на Тиберий, а през Средновековието се нарича Струмица, производно от името на реката.
През 1870 г. в града отваря врати новобългарско училище.
На 25 юли 1895 г. в Струмица се основава революционен комитет на ВМОРО в присъствието на д-р Христо Татарчев (1869, Ресен – 1952, Рим).
През април-май 1906 г. училищният инспектор Христо Тенчов ревизира българските училища в Македония и установява, че в Струмица има 1898 къщи, от които 410 са на българи екзархисти, 545 – на българи патриаршисти (гъркомани), 800 къщи на турци мюсюлмани, вкл. на цигани мохамедани, 120 – на евреи и др.
Градското население се занимава със земеделие, градинарство, лозарство, аргатлък, търговия и дребни занаяти като абаджилък и самарджилък.
В навечерието на Балканската война над 130 души доброволци от Струмица се записват в Македоно-одринското опълчение към Българската армия. Градът е границите на България до 1919 г. За известно време тук се премества Солунската българска мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“.
Костадин Мазнейков (1882, Струмица – 1903, с. Инево, Радовишко) – деец на ВМОРО, Пандо Струмишки (1898, Струмица – Юндола, 1928) – деец на ВМРО, Вангелия Гущерова (Баба Ванга) (1911, Струмица – 1996, София) – пророчица, Любен Топчев (1928, Струмица) – общественик, член на ЦК на Македонските политически организации.
Манастирът „Св. Леонтий“ – намира се в с. Водоча, получило името от 1014 г., когато на това място под Беласица на 14 000 войници на цар Самуил са извадени очите от византийците. Построен е върху раннохристиянска базилика от V–VI век.
Български военен мемориал в Ново село, Струмишко – тук са погребани 71 български военнослужещи, загинали в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война.
