Българите на Балканите отвъд граница след 1878 г. – Кодът за оцеляването
Българите на Балканите отвъд граница след 1878 г. – Кодът за оцеляването
Заселване на българско населениеПървите исторически извори, в които се споменават българите, са архивните документи. Така например през 1388 г. в дарителско писмо се споменава село Болгарфалу (унг. село на българите). Днес селото се намира в окръг Алба. Десет години по-късно манастирът на Орадея споменава владението на Болгарсек (унг. Земя на българите). Въпреки факта, че тези места не са близо до Брашов, те доказват, че българите са населявали части от Трансилвания още през 13 век. Това всъщност има смисъл, като се има предвид, че поради монголското нашествие през 1241 г. хората мигрират от Балканите към Карпатите, търсейки убежище.
Трансилванските документи от 15-ти век съдържат по-точни сведения. През 1405 г. унгарският крал Сигизмунд прави дарение на човек на име Николаус Болгар, благородник от Търгу Муреш. Фамилното му име е от голямо значение, тъй като доказва, че българското заселване в Трансилвания не е временна проява, а дълъг продължителен процес с голямо въздействие върху местното население. В края на века, през 1471 г., откриваме действителни сведения за българското население край Брашов: крал Матиас дарява Insula Bosaw (територия близо до границата с Молдова) на окръг Prejmer. Според документа тази земя е била обитавана от Siculis, Wolahis et Bulgaris. Разграничението между румънци и българи е много важно, тъй като показва, че властите са били наясно с етническото многообразие.
Още по-интересен документ датира от 1469 г. Крал Матиас освобождава „българите” от Брашов и Тара Барсей (административна единица под властта на град Брашов) от данък пасища. Първата информация, която събираме е, че тези българи са обитавали целия окръг, а не само предградията на града. Тяхната важна дейност- овцевъдството и те представляваха важна общност, тъй като получиха кралско изключение, като се има предвид фактът, че никой от тях нямаше никакви политически привилегии.
Към 16 век се разкриват нови видове източници.- – финансовите записи на града (вариращи от 1497 до 1555 г.). Това е много сложен и подробен документ, който дава информация за много аспекти от живота на българите в Брашов и околностите му.
Финансовите документи разкриват факта, че към началото на 16 век българското население е напълно асимилирано от румънската група и че различията между тях почти са изчезнали. Единственият спомен се състои в топонимичната терминология, определяща предградията, които обитават.
Саксонските хроники от 16-ти и 17-ти век твърдят, че българското население идва в Schei (Шкеи e остарял екзоним, с който в миналото са наричани българите в някои райони на Румъния, т.н. български квартал) около времето на построяването на енорийската църква, известна днес като Черната църква. В първите години в центъра на града има малка цистерцианска църква, но тази сграда е разрушена по време на голямото монголско нашествие от 1241 г. След това саксонците решават да построят нова църква и довеждат занаятчии от България, за да завършат задачата. Като награда за труда им градският Магистрат им разрешава да се заселят в района на Горно предградие. Годината, в която започва строителството, варира според историците от 1383г. до 1421 г.
Около 1741 г. саксонският историк Томас Тартлер заявява, подобно на своите предшественици, че българите от Горно предградие са занаятчии, които помагат за построяването на енорийската църква в Брашов. Историкът твърди, че процесът е продължил 40 години. Получената сграда сега е известна като най-голямата готическа църква между Виена и Константинопол. Джоузеф Трауч добавя към тази хроника факта, че строителството е започнало през 1385 г. и че българската помощ е била твърде необходима.
Друга румънска хроника, която споменава 1392 г. като годината, когато българите пристигат в Брашов, е написана от Раду Темпеа през 1741 г. Той също се присъединява към мнението, че българското население пристига в Schei през 1392 г.
Брашов, който е колкото румънски, толкова и унгарски, толкова и немски град, си има и стар български квартал. Днес потомците на обитателите му са почти изцяло натурализирани, но българският им корен е несъмнен.
Най-старите известни сведения за Винга под това име са от 1214 г. (по Иван Ранков).
Землището на Винга има българска връзка от най-ранното средновековие. В края на ІV век българско племе, като част от хунския племенен съюз, а в средата на VІ век като съюзник в държавата на аварите, населява запада на днешен Банат.
Българското заселване на Винга продължава повече от 18 години. В опустялата Винга още през 1723 г. има заселени три български семейства. (изследвания на Швикер Й. 1861 г.). Българите са бежанци от Чипровско въстание 1688 г., вероятно копиловчани, напуснали колонията си в трансилванския град Алвинц заради бунта на Ракоци.
След три години трудни преговори българите от Чипровско масово заселват Винга през 1741 г., когато император Карл VІ им подарява селото и устно признава исканите от тях привилегии: подчинение само на централната власт, пълно самоуправление, сериозни данъчни и някои други икономически облекчения и права за производство и свободна търговия. През 1744 г. кралица Мария Терезия потвърждава с тържествена грамота привилегиите, дава на Винга статута на град и го преименува в Терезиополис. Когато бежанците от Чипровското въстание търсят земя, където да се заселят за постоянно, но това да стане по законен начин – сиреч с царска грамота или нещо такова – те я получават на 1 автуст 1744 от императрица Мария Терезия. В нея когато им разрешава да се заселят в Банат и им дава разни облекчения и привилегии, тя, която по силата на унгарската корона която притежава е и „кралица на България“, не пропуска да уточни, че тия земи са били от древни времена български и бежанците имат пълното право да се заселят там, в бащините си земи, днес в границите на Австрийската империя.
В Чипровско, от където са дошли, прадедите на българите от Винга от незапомнени времена са добивали руди и метали от тях, били са големи майстори ковачи, производители на стоманени инструменти, златари, търговци. Във Винга много от тях по неволя стават земеделци, занаятчиите там са немци и унгарци, а повечето от българите-търговци се разселват из големите градове на Маджарско.
Чипровчани донасят висока култура, градски навици и уреждат Винга като същински град. За това са им необходими и привилегиите и самоуправлението, за които дълго преговарят с австрийското правителство. До средата на ХІХ век Винга се управлява от избрани из между българите-католици: кмет, наречен „биров“, той и съдия имащ право да издава и смъртни присъди, и съветници наречени „сенатори“, които са и съдебни заседатели.
През ХVІІІ век, в целия тогавашен голям Банат, Терезиополис е вторият по значение град след Темешвар, макар да има само 1128 жители. (по Франческо Грезелини)
Като градски тип селище, Винга по-лесно приема външно културно влияние (до 1920 г. унгарско, а след това румънско). Независимо от това, Винга е начело на банатското българско национално възраждане в средата на ХІХ век с инициативата за преподаване в училището и за печатни издания на собствения си български език.
Унгарската енциклопедия Pallas изд. 1893 – 1897 г. пише: Винга (Терезиополис) е общински център с 1072 къщи и 4795 жители (3245 българи, 746 немци, 377 румънци и 350 унгарци), има районен съд, данъчна служба, нотариус, поща, телеграф, пощенска банка, спестовна каса, железопътна гара и францискански манастир.
Според изследвания на П. Мутафчиев от 1934 г., българите са собственици на 90% от земята във Винга. Три четвърти от 12 500-те хектара са обработваеми, а останалите 3500 хектара са пасища и ливади. Всеки стопанин земеделец има средно 7 – 8 хектара обработваема земя, а някои над 10 – 15 хектара. Отглеждат големи стада добитък и много собственици на стада са доставчици на кралските войски. Винганската банка кредитира без проблем град Арад с 200 000 форинта за строеж на мост свързващ старата и новата му част. Животът на българите във Винга показва забележителен общ просперитет.
Мирният договор от Трианон 1920 г. разделя Банат между Румъния и Сърбия и съвсем малка част остава в Унгария. Винга попада в границите на Румъния.
В края на ХІХ и началото на ХХ век българската общност във Винга, обезкръвена от реемиграцията на стотици млади семейства в освободена България, започва бавен, невъзвратим спад по численост. Кризата след Трианон 1920 г. ускорява свиването на българското малцинство, защото българите се изселват и в близките градове Арад и Тимишоара, а някои и в Америка. Последният демографски удар нанася миграцията след промените през 1989 г. Ускорява се асимилацията от румънския етнос, в по-ново време-спонтанна.
Официална демографска статистика
(по Иван Ранков)
Година | Общо жители | Самоопределили се като българи | Дял на българите в % |
1943 | 4630 | 2194 | 47,38 |
1948 | 4300 | 1956 | 45,48 |
1956 | 4137 | 1798 | 43,46 |
1966 | 4535 | 1683 | 37,11 |
1977 | 4617 | 1473 | 31,90 |
1992 | 4172 | 703 | 16,85 |
2002 | 4219 | 508 | 12,04 |
2011 | 4063 | 330 | 8,12 |
Обществен и културен живот
Макар и малцинство днес във възродената от тях преди три века Винга, българите пазят своите: банатски български език, писменост, традиции и българското си самосъзнание. В селото има филиал на Съюза на банатските българи в Румъния и той поддържа връзки с останалите банатски българи в селищата им в България, Румъния, Сърбия и със „старото гнездо“ – град Чипровци.
От 2014 г. филиалът на СББР-Винга има нова „Българска къща“ за своите събрания, чествания, веселби, репетиции на самодейни състави и за настаняване на гостите си.
Ансамбъл „Българче“ изпълнява широк репертоар от банатски български танци и характерни танци от различни краища на България. Има голям успех сред местните жители във Винга и Банат и зад граница, на фестивали и самостоятелни спектакли.
Религия
Българите във Винга са католици. Със средства, събрани от тях, в селото е издигнат импозантен храм. Това е една от най-красивите католически църкви в Банат, която привлича много вярващи християни и туристи, със своите 62 м. високи камбанарии, най-големият и най-красивият храм в региона. Построена е през 1891 г., а на следващата година е осветена. През 1992 г. е обявена за национален паметник на културата на Румъния. От две години в храма се провеждат концерти в рамките на Международния фестивал за органова музика в Тимишоара.
Българите във Винга говорят, или по-скоро си „хортуват“, на банатски български говор, запазен в продължение на повече от 300 години. Това е един диалектен архаичен български език, изследван от българските езиковеди.
Стар Бешенов е селото с най-старата запазена българска диаспора, образувала се от косвените последици на Чипровското въстание от 1688 г. Създадено е през 1738 г. от българи католици от Свищовско и Никополско, по-точно от Трънчовица и Ореш, в резултат на гоненията в католическите села в поробена България. Убити са около 40 католически свещеници и тогава Лука, племенник на Никополския епископ Филип Станиславов, решава да прибере българите в Крайова, за да не загубят вярата си и там да чакат освобождението на родината си. В Стар Бешенов е най-старото българско училище, което действа и до ден днешен и в което преподаването на български език не е преставало. Създадено е през 1745 г. Училището в Стар Бешенов няма и една година прекъсване. Вече е гимназия и от 2006 г. носи името „Св. св. Кирил и Методий“. Това е единственото учебно заведение в Румъния, в което се изучава български език от детската градина до 12-и клас.
Тулча е град в Източна Румъния, административен център на окръг Тулча, Северна Добруджа.
Градът е важен център на Българското възраждане в ХIХ век.
Тулча е важно пристанище в делтата на река Дунав, разположен на реката в полите на Тулчанските възвишения (204 м). В източния край на града е скалата Хоратепе.
В Тулча живеят представители на над 20 народностни групи.
При присъединяването на Тулча към Румъния през 1878 година най-голямата етническа група в града са българите, съставляващи 36% от 17 518 жители, следвани от румънците (30%). През следващите десетилетия българското население постепенно намалява, а румънското, руското и липованското нарастват, като българи и румънци приблизително се изравняват към 1907 година. Румънците стават мнозинство в населението на града след размяната на население по Крайовската спогодба и последвалите изселвания на добруджански немци в началото на 40-те години.
През 1807 г. българите в Тулча отварят първата частна болница на Балканите.
В българското училище в града са преподавали Неда, бабата на генерал Пеев, и по късно Сава Доброплодни, От 1857 г. училището носи името „Светла България“.
Към 1840 тук е родена българската Мъченица Недялка от Тулча и е живяла в града до мъченичеството си в 1856 г.
Матей Преображенски – Миткалото за кратко време се установява в Тулча, в периода 1851 – 1855 г. когато обикаля манастирите на Света гора, Ерусалим и Светите места в Русия. Оттук той се оправя за Варна, манастира „Света Троица“, след което отива във Влашко и Сърбия.
През пролетта на 1857 г. е завършена първата внушителна църква – храмът „Свети Георги“ с помощта на българската община. Строежът започва още в 1851, но султанския ферман за нея излиза чак в 1856, дотогава построената църква стои неизписана и неосветена. След разрешението на Абдул Меджид работите бързо са завършени, както е отбелязано в паметния строителен надпис под мраморната икона – барелеф на патронния светец над входа на храма:„Тулча, 1857 г. майя 20. Съзидан храм светаго великомученика Георгия спомоществованием народнаго болгарского общества“. Дървеният иконостас на църквата „Св. Георги“, с размери 17/ 15 метра, е забележително произведение на изкуството. Състои се от 98 икони, 76 от тях са от 1862 г. дело на зограф Софроний монах, а много от останалите са на големия български художник от Самоковската художествена школа Станислав Доспевски от 1864 – 1874 г., румънски извори сочат името и на още един български творец работил по иконописта –художника Павлов.
Часовниковата кула на храма „Св. Георги“ е висока 27 метра и звукът от камбаните ѝ отеква и днес на всеки половин час. До църквата е имало и българско военно гробище от времето на Първата световна война, което днес е изличено.
Между първите читалища, основани в България, е тулчанското, създадено през 1861 г. като „Търновско сборище“, преименувано през 1869 г. на читалище „Съгласие“, свързано през първите години на съществуването си с възрожденските просветни и културни деятели Тодор Икономов и Кръстю Мирски, който е основател през 1870 г. и на читалището в Добрич.
През 1861 г. е сформиран Тулчанският революционен комитет. Негов основател е съратника на Раковски – Георги Карловски Казака. Тулчанският революционния комитет изпраща през 1862 г. бойци в Първата българска легия. Сред тях са Стефан Караджа, Иван Кършовски, Панчо Досев.
Катедралата на града „Свети Николай“ отворила врати в 1865 г. също е българска църква, сред ктиторите сочени от румънската историография се четат имена като Георги Узун Тома, Валсиле Неделчо Гъската, братя Сотиревци и т.н. С прогласяване на фермана за признаване на Българската екзархия в 1870 г. църквата официално става екзархийски храм. С настаняването на румънската администрация катедралата, за която завиждат на българите, им е отнета и в 1897 г. е основно преустроена, с което българският ѝ характер е заличен, но, ако се съди по името на един от епитропите ѝ – Доне Котов в надпис от 1900 г. явно не е било възможно те да бъдат напълно изолирани от управлението ѝ дори след 22 години румънска власт.
През 1866 за известно време в града пребивава Васил Левски, за да се срещне със Стефан Караджа.
През 1867 г., когато Раковски прокламира третия си четнически план за освобождение на България, от Тулча излиза чета от 12 – 15 души. Наречена е „Златна Надежда“. В Сливенския Балкан тя се обединява с тази на Панайот Хитов и така преминава през Стара планина, по билото, до Сърбия.
През 1874 г. в Тулча е изпратен Васил Друмев под името Климент Браницки, като епископ, за да поеме управлението на добруджанската част от Доростоло-червенската епархия. Тук той е наместник на русенския митрополит. До 1878 г.Тулча е седалище на епископ на Българската екзархия.
През 1874 – 1876 българите строят и още една черква – „Св. императори Константин и Елена“.
След освобождението на града от османска власт, вицегубернатор на Тулча и областта е Тодор Икономов, а след него, от 6 декември 1878, е Никола Г. Даскалов.
Заедно със Северна Добруджа, Тулча става част от Румъния по силата на Берлинския договор през 1878 г. Оттогава започва намаляването на броя на българите.
При избухването на Балканската война, през 1912 година, 12 души от Тулча са доброволци в Македоно-одринското опълчение.
Тулча е освободена от българските войски на 22 декември 1916 г.