Категория: Документи – Турция

На 28 февруари 1870 г. с турски ферман е възстановена независимостта на българската църква под името „Българска екзархия“. Неговият чл. 10 се отнася до църковната принадлежност на епархиите със смесено население, който ще бъде ябълката на раздора между българи, гърци и сърби. На 16 септември 1872 г. свиканият от Цариградската патриаршия поместен събор обвинява Българската екзархия във филетизъм и обявява всички български архиереи и ръкоположените от тях архиереи, свещеници, дякони, клирици и миряни за схизматици – чужди на християнската православна църква.

В църковните среди от години се говори за необходимостта от вдигане на схизмата. След края на Първата световна война става ясно, че националният идеал за обединяване на българските етнически територии няма да бъде осъществен, а Българската екзархия, възприемана като едно от средствата за обединение на цялата нация, ще трябва да ограничи дейността си в рамките на царството. След смъртта на екзарх Йосиф ( 1915) нов български екзарх не е избран, тъй като въпросът е обвързан с намиране на решение за статута на Екзархията. Разгарят се спорове по този въпрос, както и за отношенията църква – държава и кой да ръководи църквата. Решителна крачка към постигане на помирение се прави през 1930 година. На събранието на православните църкви във Ватопедския манастир в Света гора през 1930 г. се възлага на Йерусалимската църква да посредничи за създаване на редовни канонически връзки между Българската православна църква и Цариградската патриаршия. През годините след това въпросът за вдигане на схизмата не получава развитие. Усложнената международна обстановка и избухването на Втората световна война отлагат решаването му за неопределено време. Едва в края на войната се създават всички предпоставки, за да се стигне до развръзка на 73-годишния конфликт. Една от тях е и съобразяването на българската страна с „Йерусалимските условия“. На 21 януари 1945 г. са проведени избори за екзарх, на които е избран Софийският митрополит Стефан. Веднага след избирането си екзарх Стефан изпраща писмо до Вселенската патриаршия за уреждане въпроса с разделението. В него той моли да се възстановят редовните канонически връзки между Българската православна църква и Вселенската патриаршия, да се признае църквата за автокефална и се вдигне произнесеното осъждане. Св. синод е съгласен това „свещено дело“ да се извърши според условията, които вече са одобрени от Вселенската патриаршия през 1934 година. Посланието съобщава и за преместването на Екзархията в София. Църковна делегация, в която влизат Неврокопският митрополит Борис, Търновският митрополит Софроний и Величкият епископ Андрей, е упълномощена да води преговорите и да подпише акта за вдигане на схизмата. На тях им е възложено „покрай първостепенната задача да имат грижата да проучат и положението на екзархийските имоти в Цариград“. На 22 февруари е свикано извънредно заседание на патриаршеския Св. синод в Цариград , който решава:

„1. Да се отмени осъждането (схизмата), което е било произнесено на 16 септември 1872 г. против Българската православна църква и православния български народ.
2. Да се възстанови благодатното общение и да се създадат канонически връзки между Вселенската патриаршия и Българската православна църква.
3. Да се провъзгласи автокефалията на Българската православна църква и да се причисли тя между другите автокефални православни църкви“.

Томосът е връчен на българските архиереи на 13 март 1945 г., записан в Кондиката на Цариградската патриаршия, а художествено изработен препис е изпратен на екзарх Стефан.

Вдигането на схизмата е безспорно акт с огромно значение за Българската православна църква. Тя получава признание за пълната си независимост (автокефалия) и заема полагащото й се място сред семейството на поместните православни автокефални църкви, състоящи заедно Православната църква в световен мащаб. Но въпросът за вдигането на схизмата като последствия е много по-сложен за българската държава, отколкото неговото разглеждане само през призмата на църковно-каноничното право. Вдигането на Схизмата е акт с международно и с вътрешнополитическо значение.

Във външнополитически план трябва да се отчитат загубите на територии и население за България след Междусъюзническата и Първата световна война. Вдигането на схизмата става когато Българската православна църква е загубила практически всички епархии и цялото си влияние вън от границите на българската държава. Преместването на Екзархия от Истанбул в София означава загуба на центъра – Екзархията (след 1913 г. – Екзархийското заместничество), който изпълнява специфични функции, свързани със защита на българското православно население в Турция, а по време на Втората световна война – и на това от освободените стари български територии в Гърция и Югославия (Беломорска Тракия и Македония). С този акт се слага край на използването на Екзархията като средство за обединяване на всички българи в границите на една нова Санстефанска България. По същество това е отстъпление от националния идеал, което е и в резултат от външна принуда.

Не трябва да се забравя, че отказът на българската държава от претенции за защита на българско население в Македония и Беломорска Тракия е в интерес не само на нейните съседи – Турция, Гърция и Югославия, но в унисон с плановете на съюзниците – СССР, САЩ и Великобритания, за подялба на Балканите на зони на влияние. В по-далечен план разрешаването на проблема със схизмата и възстановяването на пълната автокефалия на Българската църква прави възможно нейното обвързване с Руската патриаршия и участието й, заедно с православните църкви от страните с „народна демокрация“, в единен блок за защита на техните вярващи от влиянието на „империалистически“ религиозни общности и църкви. В крайна сметка, в контекста на външнополитическите планове за преразпределение на Балканите, отмяната на схизмата е в интерес на доскорошните военни съюзници независимо от различията в политическите им цели.

Условията за вдигане на схизмата, закриването на Екзархийското заместничество и неуреденият статут на Българската църковна община в Турция лишава българите в републиканска Турция от българско църковно представителство и предопределя тяхното оставане в диоцеза на Вселенската патриаршия. Този въпрос има своите последици и до наши дни. През годините отношенията на българската колония с Вселенската патриаршия са сложни и непрекъснато припламват стари вражди. И до ден-днешен остава открит въпросът дали паметникът на екзарх Антим I (обявен от Вселенската патриаршия за схизматик) може да стои в двора на одринската българска църква „Св. св. Константин и Елена“, която е в диоцеза на Вселенската патриаршия. И досега не намира решение спорът на какъв език трябва да се извършва богослужението в българските църкви в Одрин, също намиращи се в диоцеза на Вселенската патриаршия.

2. Поради неуредения през годините правен статут на българските екзархийски имоти, оттеглянето на българското Екзархийско заместничество от Истанбул и демографския срив на българското население в Турция въпросът за българските имоти остава в ръцете на дипломацията, която години наред се мъчи безуспешно да го разреши в полза на българската държава. Става въпрос не само за много имоти на голяма стойност, но за знакови за Българското възраждане, българската историческа памет и българското национално самочувствие сгради.

Вдигането на схизмата означава свиване на църковния диоцез в държавните граници, а следователно – и възможност за по-ефективен контрол от страна на правителството върху църквата. Първоначално има две тенденции. Едната открива възможност за разрешаване на проблемите, свързани с институционализирането на Българската православна църква и изграждането на лоялни отношения с държавната власт на базата на равнопоставеност и по-голяма вътрешна автономия за Екзархията. Втората е свързана с подчиняване на църквата на управляващата партия и правителство и отнемане на възможността Вселенската патриаршия да се меси във вътрешните дела на българската църква. Политическото развитие на следвоенна България способства за осъществяването на втората от тях.

Литература: Станболов, Ал. Отношенията между Българската църква и Вселенската Патриаршия 1945–1963 г. – www.akademia.edu/ 205642; също в: сп. Духовна култура, год. LXXXVI, кн. 5–12, 2006, с. 95–118; Калканджиева, Д. Българската православна църква и „народната демокрация“ (1944–1953). Силистра, 2002; Любенова, Л. Охридски митрополит Борис…; Същата. Варненско-Преславският митрополит Симеон и българската схизма. – Родина, 1996, кн. 2, 101–119; Методиев, М. Нюйоркски митрополит Андрей. Биография, спомени, дневници. С., 2016, 117–119 ; Николчев, Д. Екзарх Стефан под „грижите“ на Държавна сигурност. С., 2015, 168–198.; Цанков, Ст. Българската православна църква от Освобождението до настояще време. – В: ГСУ-БФ, XVI, 1938–1939, С., 1939; Същият. Междуцърковното положение на Българската православна църква след Освобождението на България. – В: ГСУ-БФ, X, 1932–33, С., 1933.
ББ

Съгласно приложение I към Цариградския договор между България и Турция от 1913 г се конституира смесена комисия, която да се занимава с настаняването на бежанците съобразно новата граница между България и Турция. Позициите, които турците имат намерение да отстояват е недопускане на връщане на българите по родните им места и преувеличаване на броя на турските бежанци, до изравняване им с този на българските бежанци. Основната турска линия в преговорите е налагане размяна на населението.

От българска страна в комисията са включени С. Наумов — бивш инспектор при Екзархията, Манушев, подполковник от запаса Свинаров, Д. Стаматов — бивш член на Апелативния съд, Гугучков — търговец, полковник Маринов, М. Джиджев — легационен секретар при Министерството на външните работи и изповеданията и адвокатите П. Тодоров и П. Стоянов. Ръководството й е възложено на М. Джиджев. Турската делегация е съставена от отговорни административни служители. Тя се оглавява от Хайдар бей — окръжен управител в Лозенград. Останалите й членове са: Рефик бей — прокурор на Апелативния съд в Лозенград, Махмуд бей — подполковник от генералния щаб, Шукри бей, Рами бей — прокурор при окръжния съд в Димотика, Азис бей — каймакамин на Одрин, Рифад бей — началник на одринската жандармерия и Рахми бей — член на одринския апелативен съд.

Българската част на комисията провежда своето първо заседание на 16 октомври 1913 г. Тъй като нейните членове все още нямат подробни инструкции от София, те решават да считат своята компетентност определена от Цариградския мирен договор, т. е. да се занимават само със селата, „намиращи се в зона до 15 км от едната и другата страна на границата Що се отнася до българите, чийто населени места отстоят извън тази зона, и на които турците вероятно ще откажат да ги приемат, делегатите се споразумяват да поискат допълнителни указания от своето правителство.
На 19 октомври шестчленната подкомисия се събира на заседание, на което турските делегати правят следните категорични и нетърпящи никакво двусмислие изявления:

„1. Всички българи, които са останали в завзетите от турските войски земи, по инструкции от Цариград, се заставиха насила от административните власти да напуснат селата си и заминат за териториите, отстъпени на България. Днес в Турция няма нито един българин в селата, а в градовете са останали само търговците и занаятчиите;

2. И въпрос не може да става за връщането на бежанците българи в Турция. Затова е постигнато съгласие между министър Тошев и Високата порта;

3. Задачата на комисията е да настани в турските села, отстъпени на България, най-напред ония българи, които ний заставихме да напуснат империята, и това на наши превозни средства и след това да се пристъпи към оценката и размяната на селата”.

Така двете делегации започват работа, като изхождат от противоположни позиции. Докато българските представители взимат за основа постановките на Цариградския мирен договор, то турците го игнорират напълно. Те открито демонстрират целите, които преследват — обезбългаряването на Източна Тракия. Възприемането на тяхното становище им дава в ръцете законни основания за разправа и с останалите малко българи в Турция. Като основа на своите претенции турските представители определят селата от Лозенградския и Одрински санджаци, които вече са заети с турски бежанци, чието прогонване турските власти намират за „ материално невъзможно“. В този момент правителството на България се намира вече под влиянието на едно мнение, изказано от А. Тошев, дипломат и политик, че изгонването на българите от Източна Тракия е въпрос решен и щяло да бъде „илюзия да се вярва във възможността да се върнат прогонените в местата си”. МВРИ дава инструкции на българските делегати в Одрин, ако не успеят напълно в мисията си, то да искат да се направи една оценка на заграбените имоти, за да могат българите да бъдат обезщетени или въобще да се компенсират по някакъв начин за изгубеното, като им се запази правото „да си продадат отпосле имотите”.

Промяната на българската позиция, изразена в инструкциите на МВРИ, е очевидна. Надеждите за получаване на някаква компенсация обаче не са реални. Още когато се опитват да уравнят броя на българските и турските бежанци, Талаат бей и Адил бей подсказват, че след взаимната размяна компенсации едва ли ще има. Турските делегати на преговорите разполагат с всички условия, за да неутрализират основателните български претенции. След продължителни разисквания между двете страни се стига до споразумение. То е оформено и подписано на 2/15 ноември 1913 г., останало в историята като Одринско съглашение. Направените постъпки не дават резултат. Турските власти заявяват, че не са подготвили необходимите материали, за да може да се пристъпи към оценка на разменените села. Във връзка с прекратяване работата на смесената българо-турска комисия на 15/28 януари 1914 г. е подписан съвместен протокол. В него се отбелязва, че турската делегация още не е готова с материалите, които трябва да служат като база за оценка собствеността на разменените села. Освен това времето не разрешава „никаква работа на полето”. Стига се до взаимно съгласие смесената комисия да се събере отново в Одрин на 25 март 1914 г. Запазените документи не позволяват да се проследят докрай обстоятелствата, при които е била прекратена дейността на смесената българо-турска комисия. Очевидно е обаче, че тя е разпусната през есента на 1914 г., без да постигне поставената й цел —оценка на изоставените имоти от бежанците — българи и турци. На това са попречили както безкрайните протакания и обструкции от турска страна, така и избухналата Първа световна война, в която Турция наскоро се включва на страната на Централните сили.

Източници : Трифонов, Ст. Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот 1912–1915 г. С., 1992, с.80; Същият Бежанският въпрос в българо-турските отношения (1913–1918) В:Известия на БИД, кн.XXXVII, 1985, 169-203
.
ББ

Севърски договор (1920)- мирен договор подписан в парижкото предградие Севър (Sèvres) между държавите победителки в Първата световна война и Османската империя и е част от Версайската система от договори.

Севърският договор е подписан на 10 август 1920 г. От страна на Османската империя е приет от султана Мехмет VI, който се стреми да запази трона си, но движението на младотурците начело с Кемал Ататюрк отхвърля договора.

Османската империя понася следните териториални загуби:

• Североизточните райони на Турция преминават към Армения.
• В югоизточните части на Османската империя се предвижда създаването на независимите държави Кюрдистан и Хиджаз (част от днешна Саудитска Арабия).
• Месопотамия (Ирак), Палестина и Трансйордания минават към Великобритания под протектората на Лигата на нациите.
• Сирия и Ливан към Франция, също под протектората на Лигата на нациите.
• Северен Епир преминава към новосъздадената държава Албания, всъщност под протектората на Италия.
• Додеканезките острови се предават на Италия.
• Източна Тракия с изключение на Константинопол (Истанбул), Босфора и Дарданелите (над които се установява международен контрол) както и островите Имброс и Тенедос, се предават на Гърция.
• Администрирането и изключителните права върху областта Смирна (Измир) в Мала Азия, се възлага на Гърция. След 5 години чрез плебисцит областта би могла окончателно да бъде присъединена към нейната територия.

Договорът потвърждава действието на режима на капитулациите, както и наложения външен финансов контрол. Той засилва възможността за намеса на западноевропейските държави във вътрешния живот на Турция.
Договорът задължава Турция да намали своите въоръжени сили на 50 000 души.

Севърският мирен договор е ревизиран на Лондонската конференция (1921 г.). Той окончателно престава да действа след подписването на Лозанския мирен договор през 1923 г.

Източници:
Севърски договор. (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B5%D0%B2%D1%8A%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%B4%D0%BE%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80)
ББ

Във връзка с нерешените имуществени въпроси между Р България и Р Турция през ноември 2007 г.в рамките на заседание на работната група „ Разширяване и страни, преговарящи за членство“ , българските представители Маруся Любчева и Евгени Кирилов, подкрепени от Николай Младенов, за първи път поставят въпроса за наличието на нерешени имуществени въпроси между Р България и Р Турция. По време на официалните разговори между министър-председателите на България и Турция ( 27 март 2008 г. в София) по предложение на българската страна е постигнато принципно съгласие за възобновяване на преговорите по комплекса от нерешени въпроси. На 21 май 2008 г. Европейският парламент гласува решение в доклада за напредъка на Турция да се включи проблемът с имотите на тракийските бежанци.

Парламентът припомня поетия от Турция ангажимент за добросъседски отношения…и да разрешава всички съществуващи спорове. По конкретно се „ приканват турските органи на властта в духа на добрите междусъседски отношения да подобрят диалога с Гърция (напр. относно континенталния шелф в Егейско море) и България ( напр. относно правата на собственост на българските тракийски бежанци ) с цел разрешаване на всички съществуващи двустранни спорни въпроси.”21 май 2008 г, Стразбург, 2007/2269( INI)

Източник : АМвнР, оп.63, а.е. 94; оп. 66, а.е. 169 ; вж. също Любчева, М. Европейски ли е въпросът с имуществото на тракийските бежанци. – ИТНИ, кн.9, 2009, с. 120-124 ; Бужашка, Б. Източнотракийският въпрос в българо-турските дипломатически отношения 1913 – 2016 г. С., 2017 г.
ББ

В началото на ноември 1964 г. българската страна решава официално да предложи преговори за цялостно уреждане на отношенията между двете страни. Те се провеждат от 19 декември 1966 г. до 24 януари 1967 г. Предварителните намерения са за сключване на протокол за доброволно изселване в Турция на български граждани от турски произход, спогодба за уреждане на висящите финансови и имуществени въпроси и за развитие на икономическото сътрудничество. Намерението на българското правителство да постави имуществените претенции намират място при срещата на външните министри на България и Турция Иван Башев и Ихсан Сабри Чаглаянгил. На 21 август 1966 г. е подписана спогодбата Башев – Чаглаянгил. В протокола от срещата има две точки. Точка „а“ е въпросът за доброволното изселване в Турция на български граждани от турски произход… „при предимство за изселване на тези, чиито близки са се изселили вече в Турция“. При преговорите двете страни се договарят да оказват пълно съдействие на всички български граждани от турски произход, които желаят доброволно да се изселят от България, като изселването започне от 1 април 1967 г. Уточнени са следните контингенти: 1967 г. – по 500 души дневно през летния период (април – октомври) и до 250 души дневно през зимния сезон (ноември – март). За следващите години определеният контингент е 1000 души дневно през летния период и 500 души дневно през зимния.

В протокола, подготвен за подписване, се уреждат подробно отделни елементи на изселването. Важна страна от него е решението изселващите се лица да „могат да вземат със себе си движимото си имущество и да ликвидират недвижимите си имоти чрез свободно договаряне с частни лица, ТКЗС, ДЗС и др.“ Дадена е възможност тези, които не са ликвидирали недвижимата си собственост да своето заминаване, да го направят най-късно в двугодишен срок от датата на изселване.

Точка „б“ от протокола е от особено значение за българската страна. Договорени са разговори по спорните и нерешени въпроси от финансов и имуществен характер с оглед на „окончателното им решаване в съответствие с принципа на компенсацията и като се определят начините за уреждане на салдото, което ще се установи при преговорите“. Особено важно с оглед на интересите на тракийските бежанци е това, че съответната държава ще представлява претенциите на гражданите си, без да е необходимо да се доказват правата на отделния собственик по съдебен ред. До сформиране на комисия от експерти по тези въпроси през следващите години обаче не се стига.

По време на разговорите е поставен и въпросът за паметниците на турската култура в България. Турската страна иска изготвянето на списък на тези паметници с оглед тяхното запазване и поддържане. Като т. 3 от протокола тя прави и предложение смесени комисии да извършат преглед на учебниците за училищата в двете страни и „да бъде отстранено всичко, което би попречило за създаването на чувства на взаимно уважение, доверие и приятелство между българския и турския народ“1. Българската страна отклонява това искане с аргумента, че съществените различия между българските и турските учени не позволяват да се поема такъв ангажимент.

Източници: АМВнР, оп.23а, а.е. 202; оп.33, а.е. 2738а; ЦДА, ф. 169, оп.2, а.е. 238
Б.Б.

БЪЛГАРО-ТУРСКИ ДИПЛОМАТИЧЕСКИ ПРЕГОВОРИ – 1980 г. – преговори между България и Турция за екзархийските имоти

Съгласно договореност между министър П. Младенов- български външен министър и турския външен министър Еркмен в София (от 27 до 31 октомври 1980 г.) се провежда нов кръг от преговори по въпроса за собствеността на българските екзархийски имоти и взаимните претенции от имуществен и финансов характер. Преговорите се предхождат от консултации с български специалисти, доколко т.нар. екзархийски имоти принадлежат на църквата или държавата. Налага се мнението, че единственият легитимен преговарящ за тях е българската държава. Така се появява терминът „културно исторически паметници“ и за първи път се водят официални преговори за тях. С термина „български културно-исторически паметници в Турция“ в българската дипломатическа практика започват да се означават тези архитектурни и духовни паметници, и други недвижими имоти на територията на Турция, които са свързани с учредяването и дейността на Българската екзархия и са придобити и използвани от нея за обслужване на религиозни, просветни и културни нужди на българското население в бившата Османска империя. Българската делегация настоява турската страна да признае правото на собственост на България върху онези имоти, които представляват културно-исторически паметници.

В тези преговори много ясно проличават различията между двете страни. Тезата на българската страна е, че въпросът с екзархийските имоти трябва да се решава отделно от другите претенции, тъй като те неоснователно са обявени за собственост на турската хазна. Турската страна ги разглежда обаче като част от имуществените и финансови претенции на българската държава.

Българските искания предизвикват насрещни турски претенции. Турската страна иска прилагане принципа на реципрочност и започва да говори за наличието на турски културни паметници в България, което е нов проблем в отношенията между двете страни. В хода на разговорите ясно се очертава турската позиция – България не може да претендира за собственост върху екзархийски имоти, които са предназначени само за религиозни и други потребности на българската колония в Цариград, при условие, че същата може да се грижи за тях и да ги поддържа. Дори се споменава за възможността за учредяване на някаква музейна експозиция. През април 1981 г. се провежда втори кръг от преговорите, но до някакъв напредък не се стига.

Източници:
АМВнР, оп.37 а, а.е. 313 ; оп.38, а.е. 2635; оп.53-4, а.е. 182
ББ

ЗАКОН ЗА ВАКЪВСКИТЕ ИМОТИ – 1936 г.- закон който определя правилата за имотите в Р Турция

На 15 юли 1935 г. е приет закона за вакъфските имоти. Една от съществените негови цели е да се поставят под контрол християнските и други нетурски учреждения.Съгласно този закон, имотите, които принадлежат на турската хазна се разделят на три групи

• Имоти, принадлежащи на турското население – Мазбут вакъф – които се управляват от Генералната дирекция на вакъфите и имат документално определен статут –вакъф сенеди. Това са преди всичко наследенитеот Османската империя вакъфи или т.н.стари вакъфи.
• Имоти, принадлежащи на отделни, нетурски общности на територията на Турция, или т.н. „ присъединени фондации”,” мюлхак вакъф”, които се управляват от самите общности, но нямат документално определен статут” вакъф сенеди”./ Такъв е случая с българските екзархийски имоти, които през 1936 г. са регистрирани от епископ Климент като „ Българска екзархийска фондация”. В нея влизат около 58 имота в Одрин, Лозенград и Истамбул.
• Имоти, принадлежащи на новосъздадени фондации, или т.н. „ нови вакъфи”. Те също имат документално потвърден статут „ вакъф сенеди” и се управляват от Генералната дирекция на вакъфите.

Според действащото турско законодателство в областта на вакъфските имоти ( фондации) единствено присъединените фондации( каквато е българската ) нямат документално определен статут, което ги прави нестабилни и постоянно изложени на риск от ликвидация или отнемане в полза на турската държава. Те се управляват от съответната общност под контрола на Генералната дирекция на вакъфите и съществуването на имотите е неразделно свързано със съществуването на общността.

Източници: АМВнР, оп.23а, а.е.11, л161 ,л.189 ; Бужашка, Б. Източнотракийският въпрос в българо-турските дипломатически отношения 1913-2016 г. С., 2017 г.
ББ

ДОКЛАД „ БАШЕВ“ (1964) – доклад на министъра на външните работи на Р България относно откритите въпроси между Р България и Р Турция

От края на 1963 г. изострянето на отношенията между Турция и Гърция оказват все по-силно влияние на българо-турските отношения. Постигнатото през лятото на същата година уреждане на спорните проблеми между България и Гърция пораждат безпокойство сред турските политици, но и окуражават българското партийно и държавно ръководство, че проблемите с Турция също могат да се решат. На евентуални благоприятни преговори българската страна разчита не само да се разрешат назрелите за решаване висящи въпроси, но и да се постигнат политически резултати, които да бъдат крачка към разведряване на политическата атмосфера на Балканите. В доклад от министъра на външните работи Иван Башев до ЦК на БКП от 17 октомври 1964 г. за първи път се разработват механизмите, по които трябва да се осъществи доброволното изселване на българските турци, но обвързано с контрапретенции Турция да изплати за имотите на българите, изселени насилствено след 1914 г., и за имотите на Българската екзархия. Акцент на спогодбата е възможността за изселване на турците от България с позоваване на Конвенцията за установяване от 1925 г., според която „договарящите страни приемат, че няма да се прави никаква пречка на доброволното изселване на турците от България и на българите от Турция“.

• В доклада се препоръчва, независимо от възможни затруднения (главно от икономически характер), да се разреши на всички, които желаят, да се изселят. По повод възможността за претенция за оставените след Балканската война двувластни имоти са посочени и точни стойности на турските и българските претенции. Турските претенции за двувластните имоти възлизат на 19 500 000 лв. или 372 000 щатски долари. Към тях трябва да се прибавят запорираните в ДСК суми на изселилите се през периода 1950–1951 г. – 337 308 щатски долара, и стойността на неликвидирани недвижими имущества, изразени в пазарни цени от 1951 г. за 3 милиарда лева или към 1963 г. – 10 300 000 долара. Общо турските вземания по тези изчисления към 1 януари 1963 г. възлизат на 11 017 138 щатски долара. Според Башев, срещу финансовите претенции на турската страна България може да противопостави следните български претенции:
  изоставени имоти на насилствено изселени българи от Мала Азия през 1914 г., възлизащи на 200 000 000 лв.;
• некомпенсирани двувластни имоти на българското гранично население на стойност 182 000 000 лв.;
• недвижими български държавни имоти от новите земи, на които са настанени турци, дошли от Турция след Балканската война, на стойност 150 000 000 лв.;
• имоти, собственост на Българската екзархия (някои заграбени вече от турските власти), с пазарна цена на стойност 75 000 000 турски лири или 8 300 000 щатски долара;
• имоти на изселили се българи от Турция след 1925 г. (след подписване на Конвенцията за установяване), стойността на които не е установена.

При съпоставяне на българските и турските претенции се получава салдо от 7 500 000 щатски долара в полза на България. Разбира се, тези изчисления са предварителни и ориентировъчни. В цитирания доклад има обосновка и за възможна българска позиция по Анкарските споразумения и по-конкретно на Конвенцията за установяване и на Протокола към Договора за приятелство между България и Турция, сключени през 1925 г., на които се основават турските претенции. Според Башев тези два документа нито в отделни свои разпореждания, нито като цяло могат да се разглеждат независимо и откъснато от Договора за приятелство. Турското правителство обаче след Втората световна война не се съобразява с него. В същото време участието в НАТО, СЕНТО и други военни съюзи изпразва Договора от съдържание. Башев предлага да се денонсират споразуменията в договорния пакет от 1925 г. и да се заменят с нови, отговарящи на дълбоко променените следвоенни геополитически реалности.

Наличната дипломатическа документация разкрива усилията на много български институции да решат въпроса с обезщетяването на тракийските бежанци при липсата на първични документи за собственост, а само на сведения, съхранявани в няколко министерства и институции. Материалът на Иван Башев всъщност е изработен на базата на техните оценки като финансови изражения. Като оценяват като слабост на българската страна липсата на документи, част от експертите прибавят и чисто морални аргументи в полза на българските претенции. За първи път се прави предложение насилственото изгонване на тракийските българи да бъде аргумент за искане за компенсиране на техните движими имоти. За основен критерий по предявяването те вземат факта на изселването и по такъв начин го извеждат извън действието, силата и задълженията на нашата страна по Протокола. Като изтъкват, че изселването представлява акт, предизвикан от доброволно предвидена и уредена процедура за преселване на определени компактни групи, размяна на населения между държави и др., те потвърждават една теза на юристите от 30-те години на ХХ в., че недвижимите и движими имоти на бежанците не са имоти на изселници по смисъла на § В от Протокола. Предложението е да се иска обезщетение в размер на около 2 милиарда лева по курса от 1935 г. за изоставените движими имоти, които не са отчетени в Цариградският договор и Протокола. Основанията произтичат от насилственото прогонване на българите от Източна Тракия и осигурената възможност на изселилите се от България мюсюлмани да ликвидират свободно своите недвижими имоти.

В някои от материалите се предлага да се предяви претенция за около 4 милиарда лева по курса от 1935 г. за нереализираните доходи на бежанците и лихвите за тях от изоставените им имоти в Източна Тракия през периода 5/18 октомври 1912 – 5/18 октомври 1925 г. Основание за тази претенция дава Цариградският договор, който предвижда завръщане на бежанците в Източна Тракия, но той не е изпълнен от Турция, която не допуска обратно нито един българин. За претенцията относно нереализираните доходи от изоставените имоти на бежанците юристите намират основание и по § З на Протокола, предвиждащ всички трудности, възникнали по неговото приложение, да бъдат предмет на дипломатически преговори между двете страни.

Някои известни юристи предлагат към Турция да се предяви още една претенция, свързана с обезбългаряването на Източна Тракия. Тя също може да бъде изразена в парична стойност или пък да бъде използвана като силен морален аргумент в подкрепа на другите български претенции. Става въпрос за избиването на една значителна част от българското население в Източна Тракия през 1913 г. и за разграбването на неговите движими и недвижими имоти от войските на Енвер паша и местните турски власти. Известно е, че само от линията Енос – Мидия до старата българска граница и при с. Ятаджик до р. Арда – Харманлийско са убити от турците около 13 000 бежанци, болшинството от които са членове на успелите да се спасят в България тракийски семейства. Ако към тази внушителна цифра се добавят и убийствата на българи в други райони, числото на убитите ще се увеличи значително. Няма сведения доколко тези аргументи са използвани в по-нататъшните преговори.

Източник:
ЦДА, ф.1Б, оп.6, а.е. 5657 ; АМВнР, оп. 61, а.е. 238 ; Бужашка, Б. Източнотракийският въпрос в българо-турските дипломатически отношения 1913 – 2016 г. С., 2017 г.
ББ

 

ДОГОВОР ЗА СЪЮЗ И ПРИЯТЕЛСТВО С ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ (1914)

Договорът е подписан на 6 / 19 август 1914 г. от Мехмед Таалат бей, министър на вътрешните работи на Отоманската империя и Васил Радославов, председател на Министерския съвет на България във връзка с влизането на България и Отоманската империя в Първата световна война на страната на Централните сили. Договорът е таен и предвижда взаимна отбрана в случай на война, военно сътрудничество и при нужда подписване на трайно споразумение между Отоманската империя, България и Румъния. Срокът на договора е до края на войната и демобилизация на армиите.

Източник :
ЦДА, ф. 233, оп.1, а.е. 357, л.153 ; Българо-турски военни отношения през Първата световна война / 1914 – 1918/, С., 2015 г., с. 26-27
ББ

БАЛКАНСКА ВОЙНА 1912–1913 – война на държавите от Балканския съюз (България, Сърбия, Гърция и Черна гора) за ликвидиране на османското господство на Балканите и за осъществяване на националните им проекти. В края на 1911 – първата половина на 1912 г. между България, Сърбия и Гърция започват контакти, сондажи и преговори с цел създаване на коалиция за война срещу Османската империя. Русия насърчава Балканския съюз в перспективата на световната война, която вече изглежда неизбежна. След дълги преговори Балканският съюз става реалност под формата на двустранни договори и конвенции. На 29 февруари 1912 г. в София е подписан Договор за приятелство и съюз между Царство България и Кралство Сърбия, с който двете страни се задължават да си оказват помощ в случай, че една от тях или двете заедно бъдат нападнати от други държави или ако някоя от великите сили се опита да окупира територии от европейските владения на Османската империя. Договорът има тайно приложение, в което се описва една линия, разсичаща Македония от Крива паланка до Охрид, която по волята на Русия може – със или без корекции – да стане сръбско-българска граница. На практика автономията на Македония и Одринска Тракия, която в продължение на две десетилетия е главна и официална цел на освободителните борби на македонските и тракийските българи, е загърбена за сметка на дележа. Междувременно, след дълго протакане на преговорите, на 16 май 1912 г. в София е подписан Отбранителен и съюзнически договор между България и Гърция, а по-късно и военна конвенция между щабовете на съответните армии. Нито в договора, нито в конвенцията се съдържат някакви постановления по териториалните въпроси. На 15 август 1912 г. България и Черна гора сключват устна спогодба за съвместни действия срещу Османската империя, която срещу финансова субсидия задължава княжеството първо да започне военните действия срещу общия противник. Невъзможността България, Сърбия и Гърция да се споразумеят категорично по въпроса за съдбата на Македония остава основното противоречие в Балканския съюз При наличието на взаимно изключващи се претенции тази неопределеност на съюзните договори се превръща в бомба със закъснител, която само след година ще взриви Балканския съюз.

В края на лятото на 1912 г. са направени последни опити за предотвратяване на въоръжения конфликт. На 25 септември, когато мобилизацията на войските на балканските страни вече е в ход, Австро-Унгария и Русия издават декларация, в която предупреждават, че няма да допуснат промяна на границите на Балканите, и обещават, че ще подновят усилията за реформи в Македония. На следващия ден черногорската армия напада Шкодренската крепост. На 30 септември България изпраща нота от името на балканските съюзници, в която приканва османското правителство да предостави в срок от шест месеца автономия на етническите малцинства в империята. В отговор Цариград обявява война на съюзниците на 4 октомври. България и Гърция обявяват на свой ред война на османците на 5 октомври, а Сърбия се включва два дни по-късно.

Победата на съюзниците във Балканската война слага край на петвековното османско господство на Балканския полуостров. Империята губи всичките си владения на полуострова, с изключение на тясна ивица територия по северния бряг на Мраморно море. Останалата част на Тракия заедно с Източна Македония попада под българска власт. Сърбия завладява Косово, Северозападна Македония и други области, Гърция – Епир, редица острови в Егейско море и Югозападна Македония със Солун,

Подновените в Лондон преговори изваждат наяве противоречията в Балканския съюз. Белград предявява претенции за всички завзети от сръбските войски територии в Македония, позовавайки се на принципа на фактическата окупация. Сръбското правителство се мотивира с обстоятелството, че е оказало по-голяма военна помощ на България, отколкото предвижда двустранната военна конвенция. България от своя страна настоява за стриктно спазване на договореностите. Споровете между България и Гърция се съсредоточават върху Солун и неговия хинтерланд. Намесва се и Румъния, която в името на балканското равновесие претендира за териториални компенсации от България в Южна Добруджа до линията Тутракан – Добрич. В такава обстановка на 17 май 1913 г. е подписан Лондонският мирен договор. Той слага край на войната между Османската империя и Балканския съюз. Империята се отказва от всичките си владения на запад от линията Мидия – Енос, прокарана в Източна Тракия, и от суверенитета си над остров Крит. Договорът гарантира създаването на албанска държава, която включва и Шкодра. Други въпроси – подялбата на Македония, статутът на островите в Егейско море, военните репарации – са оставени неуредени.

Пренебрегването на българо-гръцкия спор за Южна Македония и отказът от принципа за неделимост на областта при преговорите за изграждане на Балканския съюз довеждат до разпадането му веднага след сключването на мира с османците. Усилията на Русия да изпълни ролята на арбитър, заложена в договора между България и Сърбия, се провалят. На 19 май 1913 г. (два дни след подписването на Лондонския мир) е сключен гръцко-сръбски договор, с който двете страни гарантират общата си граница в Македония срещу опити от българска страна за промяна на статуквото. На 16 юни българската армия атакува позициите на сърби и гърци и с това дава началото на Втората балканска война. Тя завършва с победа и допълнителни териториални придобивки на Сърбия и Гърция за сметка на България. Османската империя се възползва от междусъюзническия конфликт и си възвръща Одринска Тракия, а Румъния завладява Южна Добруджа.