Съгласно приложение I към Цариградския договор между България и Турция от 1913 г се конституира смесена комисия, която да се занимава с настаняването на бежанците съобразно новата граница между България и Турция. Позициите, които турците имат намерение да отстояват е недопускане на връщане на българите по родните им места и преувеличаване на броя на турските бежанци, до изравняване им с този на българските бежанци. Основната турска линия в преговорите е налагане размяна на населението.
От българска страна в комисията са включени С. Наумов — бивш инспектор при Екзархията, Манушев, подполковник от запаса Свинаров, Д. Стаматов — бивш член на Апелативния съд, Гугучков — търговец, полковник Маринов, М. Джиджев — легационен секретар при Министерството на външните работи и изповеданията и адвокатите П. Тодоров и П. Стоянов. Ръководството й е възложено на М. Джиджев. Турската делегация е съставена от отговорни административни служители. Тя се оглавява от Хайдар бей — окръжен управител в Лозенград. Останалите й членове са: Рефик бей — прокурор на Апелативния съд в Лозенград, Махмуд бей — подполковник от генералния щаб, Шукри бей, Рами бей — прокурор при окръжния съд в Димотика, Азис бей — каймакамин на Одрин, Рифад бей — началник на одринската жандармерия и Рахми бей — член на одринския апелативен съд.
Българската част на комисията провежда своето първо заседание на 16 октомври 1913 г. Тъй като нейните членове все още нямат подробни инструкции от София, те решават да считат своята компетентност определена от Цариградския мирен договор, т. е. да се занимават само със селата, „намиращи се в зона до 15 км от едната и другата страна на границата Що се отнася до българите, чийто населени места отстоят извън тази зона, и на които турците вероятно ще откажат да ги приемат, делегатите се споразумяват да поискат допълнителни указания от своето правителство.
На 19 октомври шестчленната подкомисия се събира на заседание, на което турските делегати правят следните категорични и нетърпящи никакво двусмислие изявления:
„1. Всички българи, които са останали в завзетите от турските войски земи, по инструкции от Цариград, се заставиха насила от административните власти да напуснат селата си и заминат за териториите, отстъпени на България. Днес в Турция няма нито един българин в селата, а в градовете са останали само търговците и занаятчиите;
2. И въпрос не може да става за връщането на бежанците българи в Турция. Затова е постигнато съгласие между министър Тошев и Високата порта;
3. Задачата на комисията е да настани в турските села, отстъпени на България, най-напред ония българи, които ний заставихме да напуснат империята, и това на наши превозни средства и след това да се пристъпи към оценката и размяната на селата”.
Така двете делегации започват работа, като изхождат от противоположни позиции. Докато българските представители взимат за основа постановките на Цариградския мирен договор, то турците го игнорират напълно. Те открито демонстрират целите, които преследват — обезбългаряването на Източна Тракия. Възприемането на тяхното становище им дава в ръцете законни основания за разправа и с останалите малко българи в Турция. Като основа на своите претенции турските представители определят селата от Лозенградския и Одрински санджаци, които вече са заети с турски бежанци, чието прогонване турските власти намират за „ материално невъзможно“. В този момент правителството на България се намира вече под влиянието на едно мнение, изказано от А. Тошев, дипломат и политик, че изгонването на българите от Източна Тракия е въпрос решен и щяло да бъде „илюзия да се вярва във възможността да се върнат прогонените в местата си”. МВРИ дава инструкции на българските делегати в Одрин, ако не успеят напълно в мисията си, то да искат да се направи една оценка на заграбените имоти, за да могат българите да бъдат обезщетени или въобще да се компенсират по някакъв начин за изгубеното, като им се запази правото „да си продадат отпосле имотите”.
Промяната на българската позиция, изразена в инструкциите на МВРИ, е очевидна. Надеждите за получаване на някаква компенсация обаче не са реални. Още когато се опитват да уравнят броя на българските и турските бежанци, Талаат бей и Адил бей подсказват, че след взаимната размяна компенсации едва ли ще има. Турските делегати на преговорите разполагат с всички условия, за да неутрализират основателните български претенции. След продължителни разисквания между двете страни се стига до споразумение. То е оформено и подписано на 2/15 ноември 1913 г., останало в историята като Одринско съглашение. Направените постъпки не дават резултат. Турските власти заявяват, че не са подготвили необходимите материали, за да може да се пристъпи към оценка на разменените села. Във връзка с прекратяване работата на смесената българо-турска комисия на 15/28 януари 1914 г. е подписан съвместен протокол. В него се отбелязва, че турската делегация още не е готова с материалите, които трябва да служат като база за оценка собствеността на разменените села. Освен това времето не разрешава „никаква работа на полето”. Стига се до взаимно съгласие смесената комисия да се събере отново в Одрин на 25 март 1914 г. Запазените документи не позволяват да се проследят докрай обстоятелствата, при които е била прекратена дейността на смесената българо-турска комисия. Очевидно е обаче, че тя е разпусната през есента на 1914 г., без да постигне поставената й цел —оценка на изоставените имоти от бежанците — българи и турци. На това са попречили както безкрайните протакания и обструкции от турска страна, така и избухналата Първа световна война, в която Турция наскоро се включва на страната на Централните сили.
Източници : Трифонов, Ст. Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот 1912–1915 г. С., 1992, с.80; Същият Бежанският въпрос в българо-турските отношения (1913–1918) В:Известия на БИД, кн.XXXVII, 1985, 169-203
.
ББ