На 28 февруари 1870 г. с турски ферман е възстановена независимостта на българската църква под името „Българска екзархия“. Неговият чл. 10 се отнася до църковната принадлежност на епархиите със смесено население, който ще бъде ябълката на раздора между българи, гърци и сърби. На 16 септември 1872 г. свиканият от Цариградската патриаршия поместен събор обвинява Българската екзархия във филетизъм и обявява всички български архиереи и ръкоположените от тях архиереи, свещеници, дякони, клирици и миряни за схизматици – чужди на християнската православна църква.
В църковните среди от години се говори за необходимостта от вдигане на схизмата. След края на Първата световна война става ясно, че националният идеал за обединяване на българските етнически територии няма да бъде осъществен, а Българската екзархия, възприемана като едно от средствата за обединение на цялата нация, ще трябва да ограничи дейността си в рамките на царството. След смъртта на екзарх Йосиф ( 1915) нов български екзарх не е избран, тъй като въпросът е обвързан с намиране на решение за статута на Екзархията. Разгарят се спорове по този въпрос, както и за отношенията църква – държава и кой да ръководи църквата. Решителна крачка към постигане на помирение се прави през 1930 година. На събранието на православните църкви във Ватопедския манастир в Света гора през 1930 г. се възлага на Йерусалимската църква да посредничи за създаване на редовни канонически връзки между Българската православна църква и Цариградската патриаршия. През годините след това въпросът за вдигане на схизмата не получава развитие. Усложнената международна обстановка и избухването на Втората световна война отлагат решаването му за неопределено време. Едва в края на войната се създават всички предпоставки, за да се стигне до развръзка на 73-годишния конфликт. Една от тях е и съобразяването на българската страна с „Йерусалимските условия“. На 21 януари 1945 г. са проведени избори за екзарх, на които е избран Софийският митрополит Стефан. Веднага след избирането си екзарх Стефан изпраща писмо до Вселенската патриаршия за уреждане въпроса с разделението. В него той моли да се възстановят редовните канонически връзки между Българската православна църква и Вселенската патриаршия, да се признае църквата за автокефална и се вдигне произнесеното осъждане. Св. синод е съгласен това „свещено дело“ да се извърши според условията, които вече са одобрени от Вселенската патриаршия през 1934 година. Посланието съобщава и за преместването на Екзархията в София. Църковна делегация, в която влизат Неврокопският митрополит Борис, Търновският митрополит Софроний и Величкият епископ Андрей, е упълномощена да води преговорите и да подпише акта за вдигане на схизмата. На тях им е възложено „покрай първостепенната задача да имат грижата да проучат и положението на екзархийските имоти в Цариград“. На 22 февруари е свикано извънредно заседание на патриаршеския Св. синод в Цариград , който решава:
„1. Да се отмени осъждането (схизмата), което е било произнесено на 16 септември 1872 г. против Българската православна църква и православния български народ.
2. Да се възстанови благодатното общение и да се създадат канонически връзки между Вселенската патриаршия и Българската православна църква.
3. Да се провъзгласи автокефалията на Българската православна църква и да се причисли тя между другите автокефални православни църкви“.
Томосът е връчен на българските архиереи на 13 март 1945 г., записан в Кондиката на Цариградската патриаршия, а художествено изработен препис е изпратен на екзарх Стефан.
Вдигането на схизмата е безспорно акт с огромно значение за Българската православна църква. Тя получава признание за пълната си независимост (автокефалия) и заема полагащото й се място сред семейството на поместните православни автокефални църкви, състоящи заедно Православната църква в световен мащаб. Но въпросът за вдигането на схизмата като последствия е много по-сложен за българската държава, отколкото неговото разглеждане само през призмата на църковно-каноничното право. Вдигането на Схизмата е акт с международно и с вътрешнополитическо значение.
Във външнополитически план трябва да се отчитат загубите на територии и население за България след Междусъюзническата и Първата световна война. Вдигането на схизмата става когато Българската православна църква е загубила практически всички епархии и цялото си влияние вън от границите на българската държава. Преместването на Екзархия от Истанбул в София означава загуба на центъра – Екзархията (след 1913 г. – Екзархийското заместничество), който изпълнява специфични функции, свързани със защита на българското православно население в Турция, а по време на Втората световна война – и на това от освободените стари български територии в Гърция и Югославия (Беломорска Тракия и Македония). С този акт се слага край на използването на Екзархията като средство за обединяване на всички българи в границите на една нова Санстефанска България. По същество това е отстъпление от националния идеал, което е и в резултат от външна принуда.
Не трябва да се забравя, че отказът на българската държава от претенции за защита на българско население в Македония и Беломорска Тракия е в интерес не само на нейните съседи – Турция, Гърция и Югославия, но в унисон с плановете на съюзниците – СССР, САЩ и Великобритания, за подялба на Балканите на зони на влияние. В по-далечен план разрешаването на проблема със схизмата и възстановяването на пълната автокефалия на Българската църква прави възможно нейното обвързване с Руската патриаршия и участието й, заедно с православните църкви от страните с „народна демокрация“, в единен блок за защита на техните вярващи от влиянието на „империалистически“ религиозни общности и църкви. В крайна сметка, в контекста на външнополитическите планове за преразпределение на Балканите, отмяната на схизмата е в интерес на доскорошните военни съюзници независимо от различията в политическите им цели.
Условията за вдигане на схизмата, закриването на Екзархийското заместничество и неуреденият статут на Българската църковна община в Турция лишава българите в републиканска Турция от българско църковно представителство и предопределя тяхното оставане в диоцеза на Вселенската патриаршия. Този въпрос има своите последици и до наши дни. През годините отношенията на българската колония с Вселенската патриаршия са сложни и непрекъснато припламват стари вражди. И до ден-днешен остава открит въпросът дали паметникът на екзарх Антим I (обявен от Вселенската патриаршия за схизматик) може да стои в двора на одринската българска църква „Св. св. Константин и Елена“, която е в диоцеза на Вселенската патриаршия. И досега не намира решение спорът на какъв език трябва да се извършва богослужението в българските църкви в Одрин, също намиращи се в диоцеза на Вселенската патриаршия.
2. Поради неуредения през годините правен статут на българските екзархийски имоти, оттеглянето на българското Екзархийско заместничество от Истанбул и демографския срив на българското население в Турция въпросът за българските имоти остава в ръцете на дипломацията, която години наред се мъчи безуспешно да го разреши в полза на българската държава. Става въпрос не само за много имоти на голяма стойност, но за знакови за Българското възраждане, българската историческа памет и българското национално самочувствие сгради.
Вдигането на схизмата означава свиване на църковния диоцез в държавните граници, а следователно – и възможност за по-ефективен контрол от страна на правителството върху църквата. Първоначално има две тенденции. Едната открива възможност за разрешаване на проблемите, свързани с институционализирането на Българската православна църква и изграждането на лоялни отношения с държавната власт на базата на равнопоставеност и по-голяма вътрешна автономия за Екзархията. Втората е свързана с подчиняване на църквата на управляващата партия и правителство и отнемане на възможността Вселенската патриаршия да се меси във вътрешните дела на българската църква. Политическото развитие на следвоенна България способства за осъществяването на втората от тях.
Литература: Станболов, Ал. Отношенията между Българската църква и Вселенската Патриаршия 1945–1963 г. – www.akademia.edu/ 205642; също в: сп. Духовна култура, год. LXXXVI, кн. 5–12, 2006, с. 95–118; Калканджиева, Д. Българската православна църква и „народната демокрация“ (1944–1953). Силистра, 2002; Любенова, Л. Охридски митрополит Борис…; Същата. Варненско-Преславският митрополит Симеон и българската схизма. – Родина, 1996, кн. 2, 101–119; Методиев, М. Нюйоркски митрополит Андрей. Биография, спомени, дневници. С., 2016, 117–119 ; Николчев, Д. Екзарх Стефан под „грижите“ на Държавна сигурност. С., 2015, 168–198.; Цанков, Ст. Българската православна църква от Освобождението до настояще време. – В: ГСУ-БФ, XVI, 1938–1939, С., 1939; Същият. Междуцърковното положение на Българската православна църква след Освобождението на България. – В: ГСУ-БФ, X, 1932–33, С., 1933.
ББ