В началото на ноември 1964 г. българската страна решава официално да предложи преговори за цялостно уреждане на отношенията между двете страни. Те се провеждат от 19 декември 1966 г. до 24 януари 1967 г. Предварителните намерения са за сключване на протокол за доброволно изселване в Турция на български граждани от турски произход, спогодба за уреждане на висящите финансови и имуществени въпроси и за развитие на икономическото сътрудничество. Намерението на българското правителство да постави имуществените претенции намират място при срещата на външните министри на България и Турция Иван Башев и Ихсан Сабри Чаглаянгил. На 21 август 1966 г. е подписана спогодбата Башев – Чаглаянгил. В протокола от срещата има две точки. Точка „а“ е въпросът за доброволното изселване в Турция на български граждани от турски произход… „при предимство за изселване на тези, чиито близки са се изселили вече в Турция“. При преговорите двете страни се договарят да оказват пълно съдействие на всички български граждани от турски произход, които желаят доброволно да се изселят от България, като изселването започне от 1 април 1967 г. Уточнени са следните контингенти: 1967 г. – по 500 души дневно през летния период (април – октомври) и до 250 души дневно през зимния сезон (ноември – март). За следващите години определеният контингент е 1000 души дневно през летния период и 500 души дневно през зимния.
В протокола, подготвен за подписване, се уреждат подробно отделни елементи на изселването. Важна страна от него е решението изселващите се лица да „могат да вземат със себе си движимото си имущество и да ликвидират недвижимите си имоти чрез свободно договаряне с частни лица, ТКЗС, ДЗС и др.“ Дадена е възможност тези, които не са ликвидирали недвижимата си собственост да своето заминаване, да го направят най-късно в двугодишен срок от датата на изселване.
Точка „б“ от протокола е от особено значение за българската страна. Договорени са разговори по спорните и нерешени въпроси от финансов и имуществен характер с оглед на „окончателното им решаване в съответствие с принципа на компенсацията и като се определят начините за уреждане на салдото, което ще се установи при преговорите“. Особено важно с оглед на интересите на тракийските бежанци е това, че съответната държава ще представлява претенциите на гражданите си, без да е необходимо да се доказват правата на отделния собственик по съдебен ред. До сформиране на комисия от експерти по тези въпроси през следващите години обаче не се стига.
По време на разговорите е поставен и въпросът за паметниците на турската култура в България. Турската страна иска изготвянето на списък на тези паметници с оглед тяхното запазване и поддържане. Като т. 3 от протокола тя прави и предложение смесени комисии да извършат преглед на учебниците за училищата в двете страни и „да бъде отстранено всичко, което би попречило за създаването на чувства на взаимно уважение, доверие и приятелство между българския и турския народ“1. Българската страна отклонява това искане с аргумента, че съществените различия между българските и турските учени не позволяват да се поема такъв ангажимент.
Източници: АМВнР, оп.23а, а.е. 202; оп.33, а.е. 2738а; ЦДА, ф. 169, оп.2, а.е. 238
Б.Б.