БАЛКАНСКА ВОЙНА 1912–1913 – война на държавите от Балканския съюз (България, Сърбия, Гърция и Черна гора) за ликвидиране на османското господство на Балканите и за осъществяване на националните им проекти. В края на 1911 – първата половина на 1912 г. между България, Сърбия и Гърция започват контакти, сондажи и преговори с цел създаване на коалиция за война срещу Османската империя. Русия насърчава Балканския съюз в перспективата на световната война, която вече изглежда неизбежна. След дълги преговори Балканският съюз става реалност под формата на двустранни договори и конвенции. На 29 февруари 1912 г. в София е подписан Договор за приятелство и съюз между Царство България и Кралство Сърбия, с който двете страни се задължават да си оказват помощ в случай, че една от тях или двете заедно бъдат нападнати от други държави или ако някоя от великите сили се опита да окупира територии от европейските владения на Османската империя. Договорът има тайно приложение, в което се описва една линия, разсичаща Македония от Крива паланка до Охрид, която по волята на Русия може – със или без корекции – да стане сръбско-българска граница. На практика автономията на Македония и Одринска Тракия, която в продължение на две десетилетия е главна и официална цел на освободителните борби на македонските и тракийските българи, е загърбена за сметка на дележа. Междувременно, след дълго протакане на преговорите, на 16 май 1912 г. в София е подписан Отбранителен и съюзнически договор между България и Гърция, а по-късно и военна конвенция между щабовете на съответните армии. Нито в договора, нито в конвенцията се съдържат някакви постановления по териториалните въпроси. На 15 август 1912 г. България и Черна гора сключват устна спогодба за съвместни действия срещу Османската империя, която срещу финансова субсидия задължава княжеството първо да започне военните действия срещу общия противник. Невъзможността България, Сърбия и Гърция да се споразумеят категорично по въпроса за съдбата на Македония остава основното противоречие в Балканския съюз При наличието на взаимно изключващи се претенции тази неопределеност на съюзните договори се превръща в бомба със закъснител, която само след година ще взриви Балканския съюз.
В края на лятото на 1912 г. са направени последни опити за предотвратяване на въоръжения конфликт. На 25 септември, когато мобилизацията на войските на балканските страни вече е в ход, Австро-Унгария и Русия издават декларация, в която предупреждават, че няма да допуснат промяна на границите на Балканите, и обещават, че ще подновят усилията за реформи в Македония. На следващия ден черногорската армия напада Шкодренската крепост. На 30 септември България изпраща нота от името на балканските съюзници, в която приканва османското правителство да предостави в срок от шест месеца автономия на етническите малцинства в империята. В отговор Цариград обявява война на съюзниците на 4 октомври. България и Гърция обявяват на свой ред война на османците на 5 октомври, а Сърбия се включва два дни по-късно.
Победата на съюзниците във Балканската война слага край на петвековното османско господство на Балканския полуостров. Империята губи всичките си владения на полуострова, с изключение на тясна ивица територия по северния бряг на Мраморно море. Останалата част на Тракия заедно с Източна Македония попада под българска власт. Сърбия завладява Косово, Северозападна Македония и други области, Гърция – Епир, редица острови в Егейско море и Югозападна Македония със Солун,
Подновените в Лондон преговори изваждат наяве противоречията в Балканския съюз. Белград предявява претенции за всички завзети от сръбските войски територии в Македония, позовавайки се на принципа на фактическата окупация. Сръбското правителство се мотивира с обстоятелството, че е оказало по-голяма военна помощ на България, отколкото предвижда двустранната военна конвенция. България от своя страна настоява за стриктно спазване на договореностите. Споровете между България и Гърция се съсредоточават върху Солун и неговия хинтерланд. Намесва се и Румъния, която в името на балканското равновесие претендира за териториални компенсации от България в Южна Добруджа до линията Тутракан – Добрич. В такава обстановка на 17 май 1913 г. е подписан Лондонският мирен договор. Той слага край на войната между Османската империя и Балканския съюз. Империята се отказва от всичките си владения на запад от линията Мидия – Енос, прокарана в Източна Тракия, и от суверенитета си над остров Крит. Договорът гарантира създаването на албанска държава, която включва и Шкодра. Други въпроси – подялбата на Македония, статутът на островите в Егейско море, военните репарации – са оставени неуредени.
Пренебрегването на българо-гръцкия спор за Южна Македония и отказът от принципа за неделимост на областта при преговорите за изграждане на Балканския съюз довеждат до разпадането му веднага след сключването на мира с османците. Усилията на Русия да изпълни ролята на арбитър, заложена в договора между България и Сърбия, се провалят. На 19 май 1913 г. (два дни след подписването на Лондонския мир) е сключен гръцко-сръбски договор, с който двете страни гарантират общата си граница в Македония срещу опити от българска страна за промяна на статуквото. На 16 юни българската армия атакува позициите на сърби и гърци и с това дава началото на Втората балканска война. Тя завършва с победа и допълнителни териториални придобивки на Сърбия и Гърция за сметка на България. Османската империя се възползва от междусъюзническия конфликт и си възвръща Одринска Тракия, а Румъния завладява Южна Добруджа.