ЛОЗАНСКА КОНФЕРЕНЦИЯ (1922 – 1923)– международна конференция за уреждане на близкоизточната криза след 1922 г.
Лозанската конференция е международна конференция, открита на 20 ноември 1922 г. в швейцарския град Лозана, която има за цел да уреди близкоизточната криза след провала на гръцката интервенция срещу Турция през 1919–1922 г.
В работата ѝ участват делегации на Англия, Франция, Италия, Япония, Гърция, Румъния, Сърбо-хърватско-словенското кралство и Турция. САЩ изпращат само наблюдател. На конференцията са поканени още и Съветска Русия и България, но само при дебатиране на въпроси, отнасящи се до бъдещето на Проливите.
Конференцията завършва работата си към края на юли 1923 г. с подписването на Лозанския мирен договор между бившите съглашенски държави и техните съюзници и кемалистка Турция, с който се денонсира Севърският мирен договор от 1920 г.
Първа фаза на конференцията (ноември 1922-февруари 1923). Делегацията на България е предвождана от Ал. Стамболийски, който прави изложение пред конференцията. В него поставя акцент върху 5 пункта – за излаза на Егейско море, съдбата на тракийските бежанци, положението на малцинствата, безопасността на България като разоръжена страна и режима на Проливите.
Политическата подкомисия за Западна Тракия на ген. Вейган подготвя проект, предвиждащ България да получи излаз чрез международна железница и пристанище с демилитаризирана зона – 3 км по брега и 1 км на сушата. Проектът не е задоволителен за българската делегация. Гръцкият премиер Венизелос предлага на Стамболийски територия за територия – Гърция да отстъпи коридор, стигащ до Дедеагач, срещу разширение на север към долината на р. Арда.
На 28.11.1922 българската делегация предава две ноти на ръководството на конференцията относно положението на българите в Тракия. В първата се настоява турското правителство да разреши на българските бежанци от Източна Тракия, около 90 000 души, да се завърнат в родните си места и да възстанови имуществото им. С втората българската делегация се застъпва за българите в Западна Тракия, подложени на гонения от гръцките власти с цел настаняване в домовете им гръцки бежанци от Мала Азия. Турските делегати се обявяват категорично против завръщането на българи в Източна Тракия.
На 24.01.1923 г. на българската делегация е представен окончателен вариант за осигуряване на излаза на България на Бяло море. Между Дедеагач и с. Макри Гърция предоставя под наем за 99 години 3 км по брега и 1 км към сушата територия, на която България да си построи пристанище. Връзката й с него ще се осъществява посредством преминаваща през турска и гръцка територия жп линия. Стамболийски отхвърля проекта и българската делегация отправя протестно писмо до останалите делегации срещу предаването на Западна Тракия на Гърция.
Втора фаза на Лозанската конференция (април-юли 1923 г.). България не изпраща делегация. К. Тодоров – по онова време пълномощен министър в Белград присъства само като наблюдател. Следващите български представители са Богдан Морфов, а от края на юни – българския пълномощен министър в Лондон Димитър Станчов.
На 24 юли 1923 г. Лозанската конференция приключва. Подписани са Заключителен акт, Лозански мирен договор, Конвенция за режима на проливите и за границите в Тракия
Конвенция за границите в Тракия: Източна Тракия и Караагач се предават на Турция; Западна Тракия – на Гърция. Тъй като по Ньойския договор на България се забранява да се въоръжава, за да не се променят военните му клаузи (Югославия, Румъния и Гърция реагират остро на евентуална такава промяна), се въвеждат 30-километрови демилитаризирани зони по границата й с Турция и Гърция в Тракия. България признава предаването на Западна Тракия на Гърция, като си запазва от международна гледна точка възможност да претендира за икономически излаз на Бяло море по чл. 48 от Ньойския мирен договор.
Конвенция за режима на Проливите: Проливите са демилитаризирани, разрешено е свободно преминаване на търговски и военни кораби на всички държави, санкциониран е трансфер на гръцко и турско население.
Гърция получава повечето острови в Егейско море, но връща Измир на Турция, потвърждава се британската собственост върху Кипър и италианската върху Додеканезките острови.
