Одринско съглашение (1913)- споразумение между Турция и България за бежанците след Балканската война 1912
На 2/15 ноември 1913 г. след Цариградския мирен договор се сключва споразумение между Турция и България , останало в историята като Одринско съглашение. Българските бежанци от Лозенградски и Одрински санджаци трябва да бъдат настанени в изпразнените турски села, намиращи се в отстъпените на България територии от Тракия, тъй като техните села са заети от мюсюлмански бежанци, дошли от споменатите земи (чл. 1). Уточнено е, че правата на собственост ще бъдат „строго зачитани от едната и другата страна”. Във връзка с това, веднага след настаняването на бежанците, смесената комисия трябва да пристъпи към оценка на селата и определяне на обезщетението, „ако се появи разлика при тази оценка” (чл. 2). Българите турски поданици от селата на Родоски и Галиполски санджаци, могат „свободно да се върнат в селата си” (чл. 3) Тук обаче турците прокарват едно уточнение, което по същество лишава от съдържание този член на съглашението. Тъй като някои села са заселени от мюсюлмански бежанци, то с тях ще се постъпи както с бежанците от Лозенградско и Одринско.
Българите от градовете на Тракия получават обещание, че ще бъдат допуснати да се завърнат свободно по домовете си. Само за Лозенград и Бунархисар е направено едно уточнение. Там техните къщи са заети от турци, чиито собствени домове в същите градове силно са пострадали по време на войната. По отношение на тях договорните условия влизат в сила три месеца след ратифицирането на въпросното съглашение от съответните правителства (чл. 4). Към чл. 1 и чл. 4 са направени по едно приложение. На първо място се заявява, че правителството на Турция ще достави на българските бежанци превозни средства за преминаването им през турска територия до селата, определени им от смесената комисия „в земите, отстъпени на България и отстоящи най-много на 20 км от границата”. Второто приложение уточнява, че завръщането в градовете Бунархисар и Лозенград ще става по 15 семейства на ден и след като се предизвестят три дена по-рано административните власти за деня на тръгването.
Одринското съглашение от 15 ноември 1913 година фактически узаконява обезбългаряването на основната част от Източна Тракия, тъй като в него се възприема размяната на българските села в Лозенградски и Одрински санджаци срещу турските села от териториите, отстъпени на България по силата на Цариградския мирен договор. То формално гарантира „свободното” завръщане на българските бежанци от градовете и селата на Родостенски, Галиполски санджаци. На практика, обаче поради политиката на терор и насилие, провеждана от турските власти, това не е възможно. Нещо повече, дори и онези българи, които все още се намират в Турция, било в Тракия или Мала Азия, насила се прогонват от родните им домове. Обезщетение може да има само „ако се окажеше такова” след уточненията по размяната на селата.
Дори от формална гледна точка размяната на селата от Лозенградско и Одринско съставлява безспорно нарушаване на Цариградския мирен договор. И това е основното и най-важното постижение за турската страна, която успява да узакони прогонването на българите от тези най-важни райони на Източна Тракия.
Източник :
Трифонов, Ст. Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот, 1912–1915.
ББ
