ДРУЖЕСТВО „СТРАНДЖА“ (1896–1900) – първата самостоятелна тракийска организация в България, създадена от бежанци и изселници от Одринския вилает, поставила началото на тракийското движение. Организационен и идеен предтеча на Съюза на тракийските дружества в България.
Одринското дружество „Странджа“ е създадено като легална организация през 1896 година във Варна от преселници в Княжество България от Одринския вилает, начело с Петко Киряков.
Само 2 месеца след основаването на дружество „Странджа“ през декември 1896 година в Бургас е свикан учредителният конгрес на тракийската емиграция в страната. Под редакторството на Никола Драгулев през същата година излиза и първият брой на печатния орган на дружеството вестник „Странджа“. Той е активен пропагандатор на идеята за организиране на нови дружества, клонове на Варненското дружество. Този пример е последван от бежанците-тракийци от Бургас, Пловдив, Айтос, Ямбол, Поморие, Провадия, Карнобат, Хасково и други. Главната причина за бързото разрастване на мрежата от емигрантски тракийски дружества са назрелите условия за организиране на тракийската емиграция и неуморната работа на ръководителите на Централното дружество във Варна – братята Никола и Петър Драгулеви и капитан Петко войвода.
Така през февруари 1897 година е свикан първи обединителен конгрес в Минковия хан в Бургас. След проведения първи конгрес обединеното вече дружество „Странджа“ осъществява инициативи и получава обществено признание.
За изпълнение на решенията тесен кръг делегати на конгреса в Бургас, начело с Петко войвода, Георги Кондолов, Стоян Петров и други, създават таен революционен комитет. Тази помощен орган към централното ръководство във Варна има за задача да подпомага организирането и изпращането на въоръжени чети в Тракия. След като през следващите години, изпращат няколко чети в Странджа и в Родопите, ръководителите на дружеството се убеждават, че резултати не може да има докато не се подготви местното население за борба.
През 1899 година Върховният македонски комитет (ВМК) избира за свой председател Борис Сарафов. През следващата 1900 г. Сарафов прави предложение на дружество „Странджа“ за обединение по време на Седмия македоно-одрински конгрес, състоял се от 30 юли до 5 август 1900 г. Обединената организация започва да се нарича Върховен македоно-одрински комитет.
„СТРАНДЖА“ – вестник, орган на създаденото на 12 май 1896 г. във Варна дружество на тракийската емиграция „Странджа“.
Мотото на вестник „Странджа“ в първите му броеве е: „За освобождението на Тракия“,
Такъв е духът и на поместваните във в. „Странджа“ материали, статии, дописки и възвания през целия тригодишен период, в който той излиза. Там читателят открива и много богата информация за това, което се случва в Одринско, за репресиите над българското население, нападения, обири, арести и убийства. Вестникът поддържа рубрики, които са показателни за целите и характера на тематиката на вестника през тригодишния период на неговото съществуване: „Новини от Одринско“, „Училищата в Одринско“, „Реформите в Македония и Одринско“, „По работите в Одринско“, „Въстанието в Одринско“, „Одринско не е вече Terra incognita“, „Одринското дело“, „Външен отдел“, „Из вестниците“ и др.
Отпечатани броеве на вестник „Странджа“
Вестник „Странджа“ престава да излиза след саморазпускането на дружество „Странджа“, когато то се влива в Македонската организация, приела името Македоно-одринска организация с върховен орган – Върховен македоно-одрински комитет.
СЪЮЗ НА ТРАКИЙСКИТЕ ДРУЖЕСТВА В БЪЛГАРИЯ (СТДБ) – независима, непартийна и неправителствена, патриотична организация с дълголетна история. Патрон на организацията е Капитан Петко войвода. Тя е приемник на разпуснатия през 1977 г. Съюз на тракийските културно-просветни дружества в България. Възстановена е на 10 януари 1990 г. в София с председател Костадин Карамитрев под името Съюз на тракийските културно-просветни дружества в България (СТКПД). Като печатен орган на Тракийската организация отново започва да излиза два пъти месечно в. „Тракия“.
На 25–26 март 1992 г. в Хасково се провежда Деветнадесетият конгрес на Съюза на тракийските културно-просветни дружества в България, който приема принципни постановки относно бъдещата дейност и характера на Тракийската организация: за необходимостта от държавна стратегия по националния въпрос; за социалната защита на тракийци и техните потомци; за характера на тракийското движение, което ще се изявява като независимо и обществено-патриотично с непартиен характер. Когато обаче интересите и защитата на тракийския въпрос налагат, то следва да се ориентира и към политически форми на действие. Променено е името на организацията, която от СТКПД става Съюз на тракийските дружества в България.
Постепенно се възстановяват тракийските дружества в редица градове.
Още с възстановяването си през 1990 г. СТДБ обявява за своя стратегическа цел обезщетението на тракийските бежанци. Не само като имуществен проблем, но и като проблем за защита на човешките права на тракийски българи, чиито имоти в Източна Тракия и Мала Азия са заграбени през 1913 г. от Турция
През 2010 г. успоредно с патриотичната дейност, развивана от СТДБ, са реализирани и някои постановки от стратегията „Интеграция на Тракия в рамките на Европейския съюз“. На 5 януари 2010 г. министър-председателите на България и Гърция откриват граничен пункт към Беломорска Тракия при Златоград – Ксанти, който е записан поименно в стратегията на СТДБ. На 9 септември с. г. президентът Георги Първанов и Карлос Папуляс прерязват лентата на мини Граничен контролно-пропускателен пункт „Славеево – Кипринос“.
Отчетно-изборното събрание на ВК на СТДБ, проведено на 11 май 2011 г. във Варна, избира ново ръководство с председател Красимир Премянов, заместник-председатели Тодор Бояджиев и Милен Люцканов и присъжда званието почетен председател на СТДБ на Костадин Карамитрев. Новото ръководство функционира в съответствие с основните решения на ВК и включва в дневния си ред актуални въпроси, свързани със засилването на ефективността и дееспособността на организацията
Дейността на СКДБ е подчинена на план-програмите, приемани ежегодно от Върховния комитет. Съюзът осъществява своята дейност на три основни равнища: национално, международно и регионално. Като резултат от взаимодействието на ръководствата на СТДБ с държавните институции е решаването на проблема с обезщетението за движимото и недвижимо имущество, останало в Западна Тракия, срещу което собствениците не са получили облигации или нямат друго възмездяване. Благоприятно решение намира и въпросът с обезщетението на бежанци, на които имотите са послужили за погасяване на дълга към Гърция, т.е. които имат право на обезщетение.
Изключително сложен и труден се оказва въпросът с имотите на тракийските българи от Източна Тракия и Мала Азия. Не дават значими резултати нито активните действия на СТДБ и на неговото ръководство, нито протестните декларации, меморандуми и митинги. Отговорните фактори проявяват разбиране, но решение на проблема няма. Сериозен пробив е създаването на смесена българо-турска комисия по нерешените проблеми между България и Турция. Положителен факт е и решението на Министерски съвет за създаване на група от експерти към Държавна агенция „Архиви“, която издава документи за собственост на тракийските бежанци и техните наследници.
Съюзът успява да превърне тракийския въпрос от общонационален в международен. През 2008 г. по предложение на СТДБ, направено от евродепутатите Маруся Любчева и Евгени Кирилов, Европейският парламент приема резолюция, с която обвърза членството на Турция в ЕС с обезщетенията за имотите на тракийските българи, т.е. със законните права на наследниците им.
След възстановяването си през 1990 г. СТДБ последователно отстоява човешките и имуществените права на тракийци, популяризира тракийското културно и историческо наследство, организира събор-поклонения, чествания на бележити дати и годишнини от тракийския календар, конференции за популяризиране целите на организацията и тракийската кауза, организира литературни вечери, посветени на видни тракийци, защитава българщината. Чрез своята многообразна дейност той се утвърждава като институция за съхранение на паметта и българската идентичност.
„ТРАКИЯ“ – вестник, печатен орган на Върховния комитет на Съюза на тракийските дружества в България.
Първият брой на вестника излиза на 14/21 януари 1921 г. като резултат от решенията на Четвъртия конгрес на Тракийската организация. Негов главен редактор до бр. 35 е Димитър Попниколов, революционен деец от Лозенградско, книжовник и просветен деятел. Вестникът става ценен източник на информация за тракийци, увеличава тиража си, става важен пропагандатор на тракийската кауза и допринася да се обхванат в дружества тракийските бежанци.
В първите години от излизането на вестника основните теми в него са свързани със социалните въпроси на тракийските бежанци, с необходимостта от оземляването и устройването на техните многобройни семейства с жилища.
През годините вестникът разкрива етническата същност на тракийските българи като неделима част от българската нация и нейната идентичност, свързани с общността на езика, религията, бита и културата, с националноосвободителната идея. Акцент се поставя на патриотичните идеи за обединение на всички българи, против историческата несправедливост, сътворена от Берлинския конгрес (1878) и продължила със заробващите договори след Междусъюзническата война (1913) и Ньойския договор (1919) след Първата световна война. Във вестника преобладават исторически, етнографски и фолклорни публикации, дело на забележителни учени и изследователи. Публикува се информация, свързана с Илинденско-Преображенското въстание, трагедията на тракийските българи край Маджарово, Одринската епопея, отразяват се конференциите, организирани от Тракийския научен институт и неговите издания.
След преврата на 19 май 1934 г. Тракийската организация е забранена. От 28 февруари 1935 г. е спрян и в. „Тракия“. Вестник със същото име започна да издава в Гюмюрджина Мара Михайлова. В него доминиращи са исторически, етнографски и фолклорни публикации, чиито автори са известни български учени и изследователи, като Стою Шишков, Христо Караманджуков, Анастас Примовски и др.
Политическите промени след 9 септември 1944 г. водят до възстановяване на Тракийската организация. От 1 май 1946 започва да излиза нейният печатен орган под названието „Тракийска дума“. Негов главен редактор става големият журналист и публицист Петко Караделков. В уводната статия на първия брой се подчертава, че в страната има над 350 хил. бежанци от Източна и Западна Тракия и вестникът ще води борба за тяхната защита и за разрешаването на спорните тракийски въпроси, което ще става по пътя на мира и демокрацията, с общите усилия на целия български народ. Главното внимание е насочено към мирната конференция в Париж за защита на националните интереси, в това число и по тракийския въпрос. Във френската столица е изпратена представителна делегация на Тракийската организация, в която е включен и главният редактор на „Тракийска дума“ Петко Караделков.
Политическите промени след 10 ноември 1989 г. създават условия за възраждане на организираното тракийско движение. На 7 февруари 1990 г. е възстановена Тракийската организация. По нейно искане на 17 май 1990 г. ТСО „Българска книга и печат“ регистрира вестник „Тракия“ като издание на Тракийската организация. Вече като национален вестник „Тракия“ става трибуна за българската кауза за Тракия, публикува позиции по актуални проблеми от обществено-политическия живот в страната, превръща се в сериозен инструмент за информация и влияние.
Ролята на вестника за запазване на историята на тракийските българи, на тяхната организация и борбата им за решаване на тракийския въпрос, който продължава да стои с пълна сила пред държавните институции, е изключително важна. Вестник „Тракия“ е звеното, чрез което основните събития, позиции, дейности както на национално, така и на регионално равнище достигат до всички членове на организацията. След 2011 г. вестникът се публикува и на сайта на СТДБ, за да стигне до максимален брой читатели.
Главни редактори на вестника през годините са били Димитър Попниколов, Михаил Балджиев, Константин Петканов, Димо Райков, Петко Караделков, Никола Инджов, д-р Елена Алекова, Соня Ангелова, Тодор Коруев, д-р Ваня Иванова.
ДЕН НА ТРАКИЯ 26 март – на този ден се чества подвигът на българските воини, спечелили битката край Одрин и из тракийските полета и се почита паметта на тракийските българи, които през лятото и есента на 1913 г. са прогонени от турската армия от родните си домове в Одринска Тракия.
На тази дата през 1913 г. 2-ра българска армия под командването на генерал-лейтенант Никола Иванов превзема Одрин. Българският войник изумява света със своя подвиг, който слага край на Балканската война. Последвалият Лондонски мирен договор от 17 май 1913 г. предоставя почти цяла Тракия на запад от линията Мидия – Енос на България. Това е смисълът на този ден, който тракийци почитат и превръщат в празник на своята организация. Триумфът от победата много скоро е помрачен от трагедията на стотици хиляди българи, които през лятото и ранната есен на 1913 г. са подложени от турската войска и башибозук на гонения и физическо унищожение. Погромът и разорението на тракийските българи няма аналог в новата ни история, който съвременни автори основателно характеризират като геноцид. Намерили подслон в България, стотиците хиляди бежанци и техните потомци съхраняват и днес спомена за разорението и тъгата по своя бащин край и родов корен. Тези славни и драматични събития залягат дълбоко в паметта на нацията и са част от нейната идентичност.
Създаденото през 1914 г. дружество „Одринска Тракия“ утвърждава датата 26 март за дружествен празник. През 1920 г. 26 март е възприет като празник на всички тракийци. За кратък период от време след 1947 г. като празник на Тракийската организация се чества 19 август – датата на Преображенското въстание, а Денят на Тракия почти не се споменава. Деветнадесетият конгрес на Съюза на тракийските културно-просветни дружества, проведен през март 1992 г., възстановява традицията 26 март да се чества като Ден на Тракия.
С постановление № 62 от 23 март 2006 г. Министерският съвет обявява 26 март за Ден на Тракия. Това е сериозна победа за Тракийската организация, чието искане е прието и Денят на Тракия е официално признат от българската държава.
Председателят на СТДБ Кр.Премянов произнася слова в Деня на Тракия, 26 март 2022 г.
ВЪТРЕШНА ТРАКИЙСКА РЕВОЛЮЦИОНА ОРГАНИЗАЦИЯ (ВТРО)-национално-революционна организация на тракийските българи
Организацията се бори за автономия на цяла Тракия, оказала се след края на Първата световна война 1914–1918 вън от пределите на България. Организационните и структури са нелегални бойни групи, възглавявани от районни отговорници и пунктови началници. Формира и свои въоръжени чети, ръководени от войводи. Като цяло ВТРО е учредена на 17 септ. 1923 от дейци на разтурената вече Българо-турска вътрешна тракийска революционна организация (БТВТРО). Установява контакти с легалните тракийски дружества в Хасково, Кърджалийско и Смолянско, а сформираните въоръжени чети съсредоточават своята дейност главно в пределите на Западна Тракия. Защитава тракийските бежанци от нападения на разбойници и контрабандисти, както и от грабежите на тютюневи комисионери. За набиране на материални средства облага с данък едрите тютюневи фирми. Само за няколко месеца благодарение на местното население се превръща в истинската власт в Югоизточна България. Дейността и продължава до лятото на 1926, когато поради неблагоприятни външнополитически условия е принудена да се саморазпусне. Официално обаче прави това на 12 окт. 1927, като функциите и поема Комитетът за свободата на Тракия (КСТ). По-видни ръководни дейци на ВТРО: Д. Маджаров, П. Поптрендафилов, К. Георгиев, Д. Николов и др.
През лятото на 1928 г., притисната от обстоятелствата, ВТРО обявява, че престава да съществува, като ликвидира четническата си структура и въоръжените групи. Националноосвободителното движение в Тракия вече съсредоточава своите усилия изцяло в България и налага влиянието си в трите окръг – Мъстанлийски, Хасковски и Смолянски, заради голямата бежанска маса, заселена там. С тези събития се затваря изпълнена с драматични събития страница в историята на освободителните борби и присъединяването на Беломорска Тракия към държавната територия – неосъществената мечта на българите в динамичните първи десетилетия на ХХ в
Още в годините на Първата световна война, когато България и Османската империя са съюзници, между българите и турците в Западна Тракия се поражда сътрудничество на основата на взаимни интереси. Сближението и единодействието става още по-тясно, когато се очертава възможността областта да бъде присъединена към Гърция. На 25 май 1920 г. край Гюмюрджина се провежда Първият българо-турски конгрес, в който участват български и турски войводи заедно със своите чети и всички по-изявени политически и обществени лидери и дейци. На практика от българска страна това са представителите на ВМОРО и тракийските организации, а от турска – бивши дейци на Западнотракийското автономно правителство и неговите въоръжени милиции.
Формирано е временно правителство на Западна Тракия в състав от 7 турци и 3 българи. Преобладаването на турските представители отразява текущата фаза на етнодемографските процеси в Западна Тракия, в която по това време са останали не повече от 30 000 българи, докато турците са около 80 000. Като политическа цел на временното правителство е издигнато придобиването на автономен статут за областта под протекцията на великите сили. Започва формирането на българо-турски въоръжени отряди, които да се противопоставят на предстоящата гръцка окупация.
Турската реокупация на Източна Тракия обаче е необратима и автономната перспектива остава възможна само за Западна Тракия.
През ноември 1922 г. в с. Казаците, Кърджалийско, на среща между български и турски дейци е учредена Вътрешна тракийска революционна организация (ВТРО), която да се бори за пълна политическа автономията на Западна Тракия. Избран е Централен комитет от трима души – войводата Таню Николов и двама турски представители. Таню Николов е определен за председател на ЦК и главен войвода на ВТРО. Приети са устав и правилник, а като цел е издигнато извоюването на пълна политическа автономия на областта чрез средствата на въоръжената борба. Новата организация се изгражда по модела на ВМОРО и се ползва от нейния опит.
Много сериозна база ВТРО си създава в пограничните райони на българска територия, където се ползва с подкрепата на военните и административните власти. Въоръжените сили на ВТРО са 20 отлично въоръжени и екипирани чети с числен състав над 600 души, от които 13 чети с 400 души са български, а 8 чети с 200 души турски.
Под натиска на великите сили правителството на Александър Стамболийски започва да ограничава дейността на ВТРО, а след преврата на 9 юни 1923 г. българските власти отказват всякаква военна и политическа подкрепа и напълно пресичат възможностите за въоръжена борба. Главният войвода Таньо Николов се подчинява на новия правителствен курс. От организацията се оттеглят и турците, след като става ясно, че Източна Тракия окончателно остава в пределите на Република Турция.
Въпреки това ВТРО не е унищожена. Някои от ръководителите и войводите й не се примиряват с преустановяването на въоръжената борба и успяват да запазят част от оръжието. През септември 1923 г. те се събират на нелегален конгрес в Хасково, който избира ново Централно управително тяло начело с Димитър Маджаров. Точно по това време обаче в България избухва Септемврийското въстание, организирано от комунистите и земеделците срещу правителството на Александър Цанков. Тъй като във ВТРО има привърженици и на двата политически лагера, на практика тя се разцепва. През март 1924 г. в Пловдив е свикан нов конгрес, на който надделяват привържениците на Таньо Николов. Издигнатата от тях нова цел – „свободата на Тракия в нейните географски граници“ – до голяма степен вече е нереална и неосъществима, особено що се отнася до Източна Тракия, която тогава е напълно обезбългарена.
Въпреки вътрешните противоречия и фракционните борби, в следващите години ВТРО осъществява сериозна организационна дейност, като укрепва своята база в пограничните райони. Тя оказва съдействие на легалната тракийска организация и на бежанците, води борба против разбойничеството и се противопоставя на административните произволи в Родопите и на други места. На 12 октомври 1927 г. ВТРО официално обявява, че слага край на своето съществуване. Въоръжените чети са разпуснати, а много ръководители, войводи и четници се вливат в легалните културно-просветни дружества на тракийци. Направен е опит нелегалната дейност да бъде продължена под друга форма и в същия ден, в който ВТРО се саморазпуска, е учредена Комитет за свободата на Тракия. Той си поставя за цел „борба до край за освобождението на поробена Тракия и присъединяването й към България“ и предприема известна организационна подготовка за нейното осъществяване, но до възстановяване на четническото движение не се стига. Тракийското революционно движение е преустановено окончателно след военния преврат на 19 май 1934 г., когато е ликвидирана ВМРО и аналогичните организации на добруджанските и западнопокраинските българи.
БЪЛГАРСКО ЦЪРКОВНО НАСТОЯТЕЛСТВО-ФОНДАЦИЯ НА ПРАВОСЛАВНИТЕ ЦЪРКВИ НА БЪЛГАРСКАТА ЕКЗАРХИЯ В ИСТАНБУЛ- организация на българската общност в Истанбул
На 31 май 1949 г. е приет закон № 5404, съгласно който управлението на религиозните институти на малцинствата в Турция е възложено не на еднолични управители, а на настоятелства, избрани от съответните религиозни общини. Без да е призната официално за малцинство, българската общност също трябва да изпълни закона. Според този закон вакъфите (църкви, училища, болници и др.), принадлежащи на вероизповедните общини, се управляват от колективни тела, избирани от общините. На турска територия настоятелствата на вероизповедните общини може да се избират само от турски граждани от едно или друго вероизповедание. Законът е приет на 31 май 1949 г. и обнародван на 4 юни 1949 г. Няма никакво официално нареждане от оторизиран държавен орган да се извърши такъв избор, а само е упражнен полицейски натиск. След вдигане на схизмата 1945 г.турската държава признава за юридически лица само църковните настоятелства, т.е. отделни църкви, които в имуществено отношение се представляват от църковни настоятелства. Техният състав се одобрява от местните власти. Във финансово отношение те се самоиздържат. Приходите им трябва да бъдат от членски вноски, от доброволни помощи, от продажба на свещи, от такси за извършени църковни треби и от наеми от собствени имоти – подарени или завещани на църквата от благодетели. Според турските закони енорийските свещеници не могат да се избират за председатели на църковни настоятелства.
По силата на този закон през 1950 г. българите турски граждани също избират църковно настоятелство, което да управлява църковните дела и на което е обещано да му бъдат върнати една част от екзархийските имоти. Ръководството на фондацията се осъществява от Управителен съвет, който се избира от общността. Съставът на църковното настоятелство не е нормативно определен, но по традиция е от 7 човека, които избират председател. Съгласно местното законодателство след съответната регистрация в Областната дирекция на фондациите, ръководството се явява легитимният представител на общността и е носител на правата на владение и ползване на нейните имоти. Като изборен орган на общността църковното настоятелство управлява църковните дела, стопанисва и поддържа културно-историческите паметници и имоти, осъществява връзките с официалните турски власти, Вселенската патриаршия и Българската православна църква, ръководи културния и социален живот.
Изискването за избиране само на турски поданици е ново условие на турските власти, чрез което те посочват настоятелството като управляващо екзархийските имоти и не признават правата на българската държава. На практика с избора на църковно настоятелство, съставено само от турски граждани, е направен опит да се раздели българската колония, като се прекъснат връзките й с България и със Св. синод.
Същевременно на 28 април 1953 г. българското Църковно настоятелство е признато от турските власти за юридическа личност с право да управлява имотите на Българската църковна община.
През 1975 г. се регистрира и Фондацията на българските православни църкви на Българската екзархия в Истанбул и по този начин е признато тяхното съществуване като управител на български имоти. Управителният съвет – Църковното настоятелство, се превръща в основен организационен център на българската общност в Истанбул.
През юни 1996 г. българската общност е официално призната от турските власти.
До 1912 г. по необходимост екзархийските и църковно-училищните имоти са купувани на името на екзарх Йосиф в качеството му на духовен глава на Българската църква и така са вписвани в регистъра на недвижимата собственост Тефтерхането (финансово ведомство) на Османската империя. След идването на младотурското правителство тези имоти трябва да бъдат регистрирани на името на юридически признатите духовни учреждения на малцинствата. Поради различия в становището на Св. синод и българското правителство на кого принадлежат имотите, купуваните през годините множество имоти не са регистрирани в съответствие с приетия Закон за недвижимите имоти на юридическите лица (както изисква турското законодателство) и това поставя под заплаха тяхното запазване за българската държава или Екзархия.
Но юридическият статут на българската православна общност в Цариград не е уреден от турското законодателство. Лозанският мирен договор от 1923 г. не посочва изрично българите като малцинство и отсъствието на изрична регламентация позволява на турските власти през целия период след създаването на Турската република да подхождат към местните българи съобразно конкретната политическа обстановка в страната и двустранните българо-турски отношения. Преобладаващата част от членовете на общността са турски граждани. Освен това демографските процеси в българската общност в Цариград са крайно неблагоприятни. По български дипломатически сведения в края на 1923 г. българите наброяват 3320, които са подчинени на Екзархийското заместничество и са съсредоточени предимно в Цариград, Одрин и Лозенград. Затова, като отчита реалното положение на българската колония, комисия, съставена през 1935 г., начело с д-р Константин М. Сарафов, пълномощен министър, директор на вероизповеданията на Министерство на външните работи и изповеданията обръща най-голямо внимание на въпроса доколко веднъж обявени за вакъф тези имоти могат по-късно да бъдат ликвидирани. Комисията преценява, че това може да се случи само при хипотезата, че българските общини изчезнат в местата, където се намират тези имоти. От това тя оптимистично прави извода, че докато съществуват българските общини в Турция, винаги ще могат ги използват за своите цели, въпреки всички наложени от новия закон ограничения и тежести. В докладната записка тези имоти са оценени на около 17 000 000 лв. Четири години по-късно, след обстойна обиколка на имотите, К. М. Сарафов ги оценява на 30 млн. лева.
В началото на 1936 г. Главната дирекция на безстопанствените имоти в Турция отново предприема стъпки за тяхното обсебване. Първоначално тя извършва само някои проучвания, но през 1938 г., след като установява чрез анкета, че екзарх Йосиф не е оставил законни наследници, използва случая и слага ръка на някои от по-ценните имоти в Цариград. През 1916–1926 г. и 1936 г. Тефтерхането успява да прехвърли на Вакъфското управление като собственост на държавата общо 16 български имота от частни физически и юридически лица. Предявява претенции и за други 15, повечето от които са заграбени от частни лица.
В началото на август 2002 г., по искане на Европейския съюз, турският Закон за вакъфите от 1936 г. е изменен. Същественото е, че се дава възможност общностните фондации в срок до 8 февруари 2003 г. да предприемат постъпки за регистриране на недвижимите имоти с религиозна, благотворителна, образователна, здравна, социална и културна цел, намиращи се в тяхно владение. Но това не означава придобиване на собственост, а само законно ползване. Във връзка с това на 7 февруари 2003 г. Църковното настоятелство на Фондацията на българските православни църкви в Истанбул подава декларация за недвижими имоти в съответствие с изменението в закона. На 9 ноември 2006 г. турският парламент приема нов Закон за фондациите на религиозните общности. Новият закон дава възможност на фондациите да придобиват собственост по административен или по съдебен път. По този казус турското становище отново е, че екзархийските имоти следва да се разглеждат във връзка с турските вакъфи в България.
През 2011 г. следва ново изменение на Закона за вакъфите, според който реално може да се възстанови собствеността на имоти, които отговарят на определени условия. На 7 юни 2012 г. Генералната дирекция на вакъфите връща на Фондацията на православни църкви на Българската екзархия в Цариград, начело с Васил Лиязе, и Управителният съвет на фондация „Български православен храм в Истанбул“ 7 имота – църквата „Св. Стефан“ (Желязната църква), Метоха, който се намира в непосредствена близост до нея, българското гробище и няколко парцела в престижните квартали „Шишли“ и „Бешикташ“. През 2016 г. е върната сградата на българската мъжка гимназия в Одрин и в началото на 2017 г. мястото, където се е намирала българската църква „Св. Спиридон“ в Къркларели (Лозенград).
Българската болница „ Евлоги Георгиев” в Цариград е построена по идея на д-р Георги Вълкович, дипломатически представител в Цариград. През 1892 г. българското правителство отпуска известна сума за нейното построяване, но реализирането на проекта се отлага. Идеята за създаване на българска болница в Цариград се подема три години по-късно от Българско благодетелно братство „ Йосиф I”, което е основано по повод 25-годишнината от учредяването на Българската екзархия.То е част от епитропството при българската църква „ Св. Стефан”.Приет е устав, според който целта на организацията е „ да подпомага бедни и болни българи”, „ да се грижи за основаване на една българска болница в Цариград”. Големия благодетел и мецанат Евлоги Георгиев, който по това време е в Букурещ научава за инициативата и решава да построи здравното заведение изцяло със свои средства.Това кара настоятелството на братството цариградската болница да носи „ на вечни времена” неговото име. След смъртта му Иван Евстатиев Гешов допълва сумата за довършване на зданието и за вътрешното обзавеждане на болницата сн.1 Наред с това са събирани и други средства. Кампанията се превръща в общонационално дело, в което се включват както българите, живеещи в пределите на Османската империя, така и тези от Княжество България и от българските общности в Русия и Европа. Колективни дарения в полза на болницата правят българските митрополии и общини в Македония и Одринска Тракия, еснафите в Цариград.
През 1895 г. Благодетелното братство закупува със свои средства място ок.10 дка. Парцелът се намира в квартал „ Шишли” и е в съседство с Българската духовна семинария. По искане на Екзарх Йосиф и със султански ферман от 12 юли 1896 г. започва строителството на болницата, по проект на немския архитект Дейнингер. Строежът продължава три години, до 1899 г. и за него са изразходвани 400 хил. лева. Българската болница „ Евлоги Георгиев” има впечатляваща архитектура във византийски стил. Тя се състои от три отделни здания – болнично, домакинско и инфекциозно. Главната болнична сграда е солидна постройка на 2 етажа със стационар и малко отделение за приходящо болни (амбулатория) . Болницата има и аптека. Разпределението на помещенията, светлите стаи, терасите, наличието на сервизни помещения и дезинфекционната пещ я превръщат в хигиенично и добре уредено здравно заведение.Разполага и с съвременна медицинска апаратура, с парно, осветление, а от 1904 г., когато е завършен водопроводът, с течаща питейна вода. В болничната сграда е отделено място за параклис. В централното фоайе е поставен мраморен бюст на Евлогий Георгиев и маслени портрети на екзарх Йосиф и на Иван Евстатиев Гешов. Сградата е завършена през 1900 г. На 10 декември 1901 г. болницата е осветена от екзарх Йосиф. Официалното откриване става на 25 април 1902 г.
Основната цел на Българската болница в Цариград е да лекува безплатно бедни българи. Според Правилника за дейността й право на безплатно лечение имат всички българи и български поданици, които представят свидетелство за бедност, издадено от Българското агентство в Цариград, Екзархията, настоятелството на църквата „ Св. Стефан”, българските митрополии и общини, еснафите. На практика обаче управата на болницата не отказва лечение на бедни българи, дори ако нямат свидетелства за бедност. Безплатно са лекувани и учениците от Българската семинария в Цариград.
Промените, настъпили в резултат на Балканските (1912-1913 г.) и Първата световна война ( 1915-1918 г.) значително затрудняват дейността на здравното заведение и лечението на българите в него. Многолюдната някога българска колония в Цариград драстично намалява. През 1935 г. управлението на болницата минава към Дирекцията за опазване на общественото здраве към Министерство на вътрешните работи и народното здраве на Турция, а фондът за поддържане на болницата е предаден към Министерство на външните работи и на изповеданията. С постановление на МС от 1921 г. се затвърждава статутът на Цариградската болница като „ културен и национален институт на българската държава”, а България поема отговорността за нейната издръжка, но това не е съгласувано с турските власти.
Поради неуредения правен статут на болницата след Първата световна война тя става подчинена в административно и санитарно отношение на турските санитарни власти. През 1988 г. болницата е завзета от турските власти в отговор на извършения възродителен процес в България. И до наши дни нейния статут е обект на българо- турските дипломатически отношения.
Източници:
Галчев, Илия. Здравно-социалната дейност на Българската екзархия в Македония и Тракия (1870 – 1913), Издателство: Гутенберг, 2009 г.
Българската болница „Евлоги Георгиев“ в Цариград. Дарителите. -София, 2015
ББ
БЪЛГАРСКА ЕКЗАРХИЙСКА ФОНДАЦИЯ (1936)- организация на българската общност в Истанбул
На 15 юли 1935 г. в Турция е приет Законът за вакъфите. Една от съществените цели на този закон е да се поставят под контрол християнските и други нетурски учреждения. За вакъф са обявени всички религиозни институти, благотворителни дружества, фондации и други организации с хуманитарна цел. Разделени са на две категории: 1. овладени, управлявани от Главната дирекция на вакъфите, и 2. придадени, предоставени за управление на специални управители, но под контрола на същата дирекция. Към втората категория се отнасят и имотите на етническите и верските малцинства. Законът не допуска да се разполага с имотите, ако те не са декларирани в съответния срок. Нещо повече, недекларирането води до обявяването им за безстопанствени.
Макар че българската държава години наред плаща вакъфски данък в размер на 300 т. лири годишно, през 1936 г., с цел запазване на екзархийските имоти, епископ Климент- екзархийски заместник в Истанбул, подава декларация и ги декларира като вакъфски, за да използва може би последната възможност за уреждане на тяхната правособственост, въпреки всичките ограничения и тежести. От този момент фактическото стопанисване на бившите екзархийски имоти се осъществява от регистрираната по турското законодателство през 1936 г. Фондация на Православната църква на Българската екзархия. На нейно име тогава са регистрирани българските имоти в Цариград, Одрин и Лозенград. По същество те са „вакъфски“ и според турското законодателство формално принадлежат на хазната на Турция, като са предоставени на съответния вакъф (фондация) за владение и ползване. Фондацията няма писмен устав, учредителен акт и списък на членския състав. Такава е единствената възможност тогава и според становището на специално създадената комисия начело с д-р Константин М. Сарафов, пълномощен министър, директор на вероизповеданията при Министерство на външните работи и на изповеданията. Според негова докладната записка до министъра на външните работи Георги Кьосеиванов от 31 октомври 1935 г. посочените по-горе имоти могат да се обособят в следните групи:
1. Имоти, закупени от Екзархията със субсидии на българската държава на името на екзарх Йосиф І в Цариград и Одрин – 8 бр.
2. Придобити от Екзархията имоти, за които има издаден султански ферман и които по отношение на правовладението им са редовни, в Цариград, Одрин и Лозенград – 9 бр.
3. Притежавани от Екзархията други имоти в Цариград, Одрин и Лозенград – 7 бр.
4. Имоти, владени или експлоатирани от Митрополията в Одрин, за които няма сведения за придобиването на собственост и които минават като „вакъфи“ на Митрополията и църквите – 7 бр.
Или общо 31 имота в Турция. Общата стойност само на тези в Цариград е определена на 220–250 000 т. лири или около 16–17 млн. лева.
Комисията предлага да се декларират всички имоти с неуредено положение пред Вакъфското управление, за да се осигури владението им поне до съществуването на българските църковни общини в Турция, както предвижда чл. 10 на Закона за вакъфите. В по- късни дипломатически документи не бяха открити повече сведения за дейността на фондацията.
