ВЪТРЕШНА ТРАКИЙСКА РЕВОЛЮЦИОНА ОРГАНИЗАЦИЯ (ВТРО)-национално-революционна организация на тракийските българи
Организацията се бори за автономия на цяла Тракия, оказала се след края на Първата световна война 1914–1918 вън от пределите на България. Организационните и структури са нелегални бойни групи, възглавявани от районни отговорници и пунктови началници. Формира и свои въоръжени чети, ръководени от войводи. Като цяло ВТРО е учредена на 17 септ. 1923 от дейци на разтурената вече Българо-турска вътрешна тракийска революционна организация (БТВТРО). Установява контакти с легалните тракийски дружества в Хасково, Кърджалийско и Смолянско, а сформираните въоръжени чети съсредоточават своята дейност главно в пределите на Западна Тракия. Защитава тракийските бежанци от нападения на разбойници и контрабандисти, както и от грабежите на тютюневи комисионери. За набиране на материални средства облага с данък едрите тютюневи фирми. Само за няколко месеца благодарение на местното население се превръща в истинската власт в Югоизточна България. Дейността и продължава до лятото на 1926, когато поради неблагоприятни външнополитически условия е принудена да се саморазпусне. Официално обаче прави това на 12 окт. 1927, като функциите и поема Комитетът за свободата на Тракия (КСТ). По-видни ръководни дейци на ВТРО: Д. Маджаров, П. Поптрендафилов, К. Георгиев, Д. Николов и др.
През лятото на 1928 г., притисната от обстоятелствата, ВТРО обявява, че престава да съществува, като ликвидира четническата си структура и въоръжените групи. Националноосвободителното движение в Тракия вече съсредоточава своите усилия изцяло в България и налага влиянието си в трите окръг – Мъстанлийски, Хасковски и Смолянски, заради голямата бежанска маса, заселена там. С тези събития се затваря изпълнена с драматични събития страница в историята на освободителните борби и присъединяването на Беломорска Тракия към държавната територия – неосъществената мечта на българите в динамичните първи десетилетия на ХХ в
Още в годините на Първата световна война, когато България и Османската империя са съюзници, между българите и турците в Западна Тракия се поражда сътрудничество на основата на взаимни интереси. Сближението и единодействието става още по-тясно, когато се очертава възможността областта да бъде присъединена към Гърция. На 25 май 1920 г. край Гюмюрджина се провежда Първият българо-турски конгрес, в който участват български и турски войводи заедно със своите чети и всички по-изявени политически и обществени лидери и дейци. На практика от българска страна това са представителите на ВМОРО и тракийските организации, а от турска – бивши дейци на Западнотракийското автономно правителство и неговите въоръжени милиции.
Формирано е временно правителство на Западна Тракия в състав от 7 турци и 3 българи. Преобладаването на турските представители отразява текущата фаза на етнодемографските процеси в Западна Тракия, в която по това време са останали не повече от 30 000 българи, докато турците са около 80 000. Като политическа цел на временното правителство е издигнато придобиването на автономен статут за областта под протекцията на великите сили. Започва формирането на българо-турски въоръжени отряди, които да се противопоставят на предстоящата гръцка окупация.
Турската реокупация на Източна Тракия обаче е необратима и автономната перспектива остава възможна само за Западна Тракия.
През ноември 1922 г. в с. Казаците, Кърджалийско, на среща между български и турски дейци е учредена Вътрешна тракийска революционна организация (ВТРО), която да се бори за пълна политическа автономията на Западна Тракия. Избран е Централен комитет от трима души – войводата Таню Николов и двама турски представители. Таню Николов е определен за председател на ЦК и главен войвода на ВТРО. Приети са устав и правилник, а като цел е издигнато извоюването на пълна политическа автономия на областта чрез средствата на въоръжената борба. Новата организация се изгражда по модела на ВМОРО и се ползва от нейния опит.
Много сериозна база ВТРО си създава в пограничните райони на българска територия, където се ползва с подкрепата на военните и административните власти. Въоръжените сили на ВТРО са 20 отлично въоръжени и екипирани чети с числен състав над 600 души, от които 13 чети с 400 души са български, а 8 чети с 200 души турски.
Под натиска на великите сили правителството на Александър Стамболийски започва да ограничава дейността на ВТРО, а след преврата на 9 юни 1923 г. българските власти отказват всякаква военна и политическа подкрепа и напълно пресичат възможностите за въоръжена борба. Главният войвода Таньо Николов се подчинява на новия правителствен курс. От организацията се оттеглят и турците, след като става ясно, че Източна Тракия окончателно остава в пределите на Република Турция.
Въпреки това ВТРО не е унищожена. Някои от ръководителите и войводите й не се примиряват с преустановяването на въоръжената борба и успяват да запазят част от оръжието. През септември 1923 г. те се събират на нелегален конгрес в Хасково, който избира ново Централно управително тяло начело с Димитър Маджаров. Точно по това време обаче в България избухва Септемврийското въстание, организирано от комунистите и земеделците срещу правителството на Александър Цанков. Тъй като във ВТРО има привърженици и на двата политически лагера, на практика тя се разцепва. През март 1924 г. в Пловдив е свикан нов конгрес, на който надделяват привържениците на Таньо Николов. Издигнатата от тях нова цел – „свободата на Тракия в нейните географски граници“ – до голяма степен вече е нереална и неосъществима, особено що се отнася до Източна Тракия, която тогава е напълно обезбългарена.
Въпреки вътрешните противоречия и фракционните борби, в следващите години ВТРО осъществява сериозна организационна дейност, като укрепва своята база в пограничните райони. Тя оказва съдействие на легалната тракийска организация и на бежанците, води борба против разбойничеството и се противопоставя на административните произволи в Родопите и на други места. На 12 октомври 1927 г. ВТРО официално обявява, че слага край на своето съществуване. Въоръжените чети са разпуснати, а много ръководители, войводи и четници се вливат в легалните културно-просветни дружества на тракийци. Направен е опит нелегалната дейност да бъде продължена под друга форма и в същия ден, в който ВТРО се саморазпуска, е учредена Комитет за свободата на Тракия. Той си поставя за цел „борба до край за освобождението на поробена Тракия и присъединяването й към България“ и предприема известна организационна подготовка за нейното осъществяване, но до възстановяване на четническото движение не се стига. Тракийското революционно движение е преустановено окончателно след военния преврат на 19 май 1934 г., когато е ликвидирана ВМРО и аналогичните организации на добруджанските и западнопокраинските българи.
