Категория: Дейци

МИЛЕТИЧ, Любомир (1863–1937) – виден учен и интелектуалец, обществен деец и пламенен родолюбец.

Учен с европейска известност, почетен доктор на университетите в Братислава и Харков, дописен член на Руската, Чешката, Полската и Югославската академия на науките, на Унгарското и Чешко¬то етнографско дружество, на Руския археологически инс¬ти¬тут в Цариград, на научното дружество „Шевченко“ в Лвов, почетен член на Института за Източна Европа в Рим.

Роден е на 1 януари 1863 г. в гр. Щип, Македония, в родо¬лю¬биво българско семейство. Баща му Георги Милетич е народен учител и будител. През 1878 г. семейството се установява в София, а след Освобождението Милетич заминава за Загреб, къде¬то завършва класическа гимназия и славянска филология в Загребския университет. Продължава образованието си в Прага. След завършване на университетското си образование той се подготвя за докторски изпит, но е пови¬кан в София като учител в Софийската мъжка гимназия. Тук той започва научната си дейност и публикува първите си студии. През 1898 г. е приет за действителен член на Българското книжовно дружество, по късно – Българска академия на науките, която дълги години ръководи като подпредседател (1911–25) и председател (1925–37). Един от основателите и преподавателите на Висшето училище в София, прераснало по-късно в Софийски университет „Св. Кл. Охридски“, чийто ректор става два пъти (1900–01, 1921–22). Почетен доктор и дописен член на много чуждестранни академии и научни дружества.

Любомир Милетич живее с постиженията и неуспехите, с величието и погромите на България в усилията ѝ да реши въпроса за националното освобождение и обединение на българския народ. След погрома на Илинденско-Преображенското въстание записва и впоследствие публикува спомените на видни революционни дейци, които са важен извор за историята на освободителните борби. Силно съпреживява трагедията на българското население в Източна и Западна Тракия през 1913 г. и на три пъти пътува в земите, присъединени към България по силата на Букурещкия мирен договор от 28 юли 1913 г., с който се слага край на Междусъюзническата война. През зимата на 1913 г. и пролетта на 1914 г. той се среща със стотици българи, принудени да напуснат родните си места в Одринско и Беломорска Тракия и да се преселят в България. Има възможност да види извършените от турците безчинства, а фотоапаратът му позволява да ги запечата върху богат снимков материал, част от който е приложен към неговата забележителната книга „Разорението на тракийските българи през 1913 година“. Тя е документален разказ за насилственото прогонване на стотици хиляди българи от Тракия, за дадените от тях жертви, за тяхното страдание и тежката бежанска съдба. Милетич цитира, преразказва или предава разказите на обикновените хора, с които се среща. Към всичко чуто и видяно той се отнася критично, за да установи неговата истинност. Така сведенията му добиват достоверност и могат да се използват като един от важните извори за изучаване на събитията в Одринско и Беломорска Тракия през лятото и есента на 1913 г. Те свидетелстват за стотиците кървави убийства, изгарянията на цели села, изнасилванията на млади жени и девойки, убийствата на малки деца и старци. Особено потресаващи са жестокостите, извършени над българското население в гр. Фере. Тях авторът сравнява с жестокостите в с. Батак. „Но Батак, пише той, е само едно село, а в Западна Тракия са извършвани масови кланета в цели 17 села. И само там ли? В Армаганската долина, където са избити голям брой българи, техните кости стоят непогребани цели два месеца.“

Любомир Милетич оставя повече от 400 труда: книги и монографии, студии, рецензии и др., много от които са на чужди езици: немски, френски, сърбохърватски, руски. Сред тях са изключително ценните трудове на тракийска тематика: „За Тракия“, „Родна Тракия“, „В Македония и Одринско“, „Западна Тракия и договорът за мир в Ньой“, „История на Гюмюрджинската република“, наред с основния му труд „Разорението на тракийските българи през 1913 година“, а така също и многобройните публикации и доклади, свързани с драмата на тракийските българи през 1913 г.

Умира на 1 юни 1937 г.

Литература: Романски, Ст. Любомир Милетич. Човек, учен, учител и общественик. – В: Летопис на БАН, ХХ, 1936–1937. С., 1940; Мурдаров, Вл. Любомир Милетич. С., 1987.
В. Ив.

МЕЛЕТИЙ ВЕЛЕШКИ (1868–1924) – висш православен духовник, управляващ Одринската епархия, Велешки митрополит, Екзархийски заместник в Цариград.

Роден е на 29 февруари 1896 г. в Битоля със светско име Марко Димитров. Учи в родния си град, а след това в свещеническото училище в Одрин, което завършва през 1888 г. През 1888 г. получава монашеско звание в Преображенския манастир и същата година е ръкоположен в йеродяконски сан. Учи в Киевската духовна семинария и след това – Киевската духовна академия, която завършва през 1894 г. След завръщането му екзарх Йосиф го кани в Цариград, където служи като екзархийски дякон (1894). На 25 юни следващата година е ръкоположен за йеромонах. Изпълнява длъжността протосингел на Екзархията, а след въздигането му в архимандритски сан през 1900 г. е назначен за протосингел на Екзархията (1899–1903). От 1903 до 1908 г. е управляващ Одринската епархия. През май 1908 г. е избран и ръкоположен за архиерей на Велешката епархия. Член на Синода в Цариград (1908–12). През 1913 г. е изгонен от Велес от сръбските власти. След оттеглянето на екзарх Йосиф от Цариград (1913) остава там като Екзархийски заместник. През март 1916 г. заема отново митрополитската катедра във Велес, но проблемите около екзархийското заместничество го връщат отново Цариград в края на 1917 г. Мелетий Велешки се опитва да узакони положението си пред Високата порта като заместник на Екзарха. През август 1918 г. турските власти го уведомяват, че го признават за архиепископ на българите в Турция, което Светият синод в София не приема.

Като екзархийски заместник в Цариград Мелетий Велешки полага грижи за българското просветно и църковно дело в Турция, представлява малкото останали българи след 1913 г. пред турските власти, застъпва се за правата им, протестира срещу извършваните над тях насилия, старае се да предотврати продължаващото им изселване в България. Остава начело на Екзархийското заместничество до смъртта си в Цариград на 14 август 1924 г.

Литература: Цацов, Б. Архиереите на Българската православна църква. С., 2003; Алманах на българските национални движения след 1878 г. Съст. Г. Марков, А. Гребенаров, В. Милачков, Л. Стоянов. С., 2005; Стоянова, В. Българите в Турция (1913–1945 г.). С., 2022.
В. С.

 

МАДЖАРОВ, Димитър Петков (1882–1949) – революционер и войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и на Вътрешната тракийска революционна организация (ВТРО); известен като Маришки.

Роден е в с. Мерхамли (дн. Пеплос, Гърция), Софлийско. Влиза във ВМОРО и се занимава с набиране на оръжие. По време на Илинденско-Преображенското въстание е четник в Малко Търново и Лозенградско. През 1907 г. е в агитационната чета на Стамат Икономов в Малкотърновско.

След Хуриета в 1908 г. е сред привържениците на Яне Сандански. Основава в Мерхамли клуб на Народната федеративна партия (българска секция). При избухването на Балканската война през 1912 г. е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи във 2-ра рота на Лозенградската партизанска дружина на Михаил Герджиков.

През есента на 1913 г., след оттеглянето на българските войски, е начело на чета, която заедно с четата на Руси Славов защитава българското население в Дедеагачко и Гюмюрджинско. През септември с. г. двете чети разбиват турски конвой между Дедеагач и Фере и спасяват 12 000 български бежанци.

След края на Първата световна война Георги Калоянов, Димитър Маджаров и Петър Чапкънов сформират първата чета на ВТРО за действие в Западна Тракия и Родопския край. Член е на Управителното тяло на ВТРО. Делегат от Тракийската организация в състава на българската делегация на Парижката мирна конференция, която довежда до сключването на Парижкия мирен договор от 1947 г. Маджаров умира на 25 ноември 1949 г. в град Кърджали.

В знак на признателност през 1959 г. с. Дупница (дн. град, до 1912 г. – Ятаджик), край което през 1913 г. закриляните от четата на Д. Маджаров тракийски бежанци от Беломорието преминават с много жертви граничната тогава р. Арда, е преименувано на Маджарово.

Литература: Николов, Б. ВМОРО – псевдоними и шифри 1893–1934. С., 1999; Македоно-одринското опълчение 1912–1913 г. Личен състав. С., 2001; Пелтеков, Ал. Революционни дейци от Македония и Одринско. С., 2014; Енциклопедия България. Т. 5. С., 1984; Николов, Б. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893–1934). Биографично-библиографски справочник. С., 2001.
Б. Б.

ДАНАИЛОВ,

(1905-1976)- обществен деец, учител и доцент по политическа икономия.

Роден е на 12 февруари 1905 г. в с. Райково (днес квартал на Смолян). Дядо му е известен борец против турските насилия, лежал близо година в затворите в Гюмюрджина и Одрин. Баща му е дългогодишен учител, активно участва в Македоно-одринското движение, осъждан и лежал 4 години в турски затвор. Ламби Данаилов завършва Педагогическата гимназия в Казанлък през 1926 г. и висше образование в Свободния университет в София. Учителства в Казанлък, Смолян и село Кралев дол. През априлските събития 1925 г. е арестуван и няколко месеца прекарва в различни затвори. Като студент участва активно в студентските протести, избиран е за заместник-председател на Централното ръководство на БОНСС, сътрудничи в студентски издания, неколкократно е арестуван от полицията. Бил е учител и кооперативен служител в различни селища.

Активно участва в работата на тракийската левица от 1927 г. През 1931 г. е осъден за комунистическа пропаганда. През 1932 г. става първия главен редактор на вестник „Тракийска трибуна“. През 1944-1945 г. е инструктор във Втора българска армия. Преподава във Военната академия. От 1944 до 1947 г. е заместник-началник на Политическото управление на Министерството на народната отбрана. Участва в Парижката мирна конференция като член на тракийската народна делегация. Между 1944 и 1962 г. е председател на Тракийския научен институт. В периода 24 декември 1961 – 8 юли 1972 г. е председател на Съюза на тракийските културно-просветни дружества. Има историко-икономически изследвания на войните, а съвместно с Ст. Нейков през 1971 г. издава капиталния труд „ Националноосвободителното движение в Тракия 1878 – 1903 г.“ Почива в София на 12 май 1976 г.

Държавни отличия

През 1976 г. е удостоен с орден „Народна република България“.

Литература: Научноинформационен център „Българска енциклопедия“. Голяма енциклопедия „България“. Том 5. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2012; Пътеводител по фондовете от личен произход, съхранявани в Централния държавен архив, Част I, А-Й. София, Държавна агенция Архиви, 2012.
ББ

ЛАЗОВ, Лазар Димитров ( 1872-1929)- български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Роден е на 19 март 1872 година в Лозенград, тогава в Османската империя. Завършва II прогимназиален клас. В 1896 година влиза във ВМОРО, посветен от лозенградския учител Павел Генадиев. Заминава за България, където работи като керемидчия. В 1899 година навлиза с чета в Малкотърновско. В 1901 година е в петчленната организационна и агитационната чета на войводата Лазар Маджаров. Четата е с район селата Чеглаик, Кулата, Пирок, Дерекьой, Корията, Койово, Каракоч, Българско Кадиево.

На конгреса на Петрова нива Лазо Лазов е избран за войвода на Дерекьойски район. На 6 август избухва Преображенското въстание и четата на Лазов има за задача за унищожи силния турски гарнизон в Дерекьой и да прекъсне съобщенията между Лозенград и Малко Търново. Съобщенията са прекъснати, а нападението на Дерекьой е неуспешно. Населението от обхванатите от въстанието участъци масово започва да бяга към България и четата на Лазов охранява бягащите българи от опожарените села. След един месец, през октомври, четата минава границата, събира се с останалите чети на Зеленишка река, където те са разформировани. В този период Лазов е четири пъти ранен, като окуцява.

На Варненския конгрес в 1904 година е избран за член на Боевото тяло заедно с Лазар Маджаров и Стамат Икономов и за член на задграничното ръководство на Одринския революционен окръг.

След Младотурската революция в 1908 година, Лазов се завръща в Лозенград. При избухването на Балканската война в 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи във 2-ра опълченска дружина със специални мисии и задачи, като познавач на Странджа и Тракия изобщо. По време на Първата световна война служи в Двадесет и четвърти пехотен черноморски полк. След войната е полицейски пристав в Созопол и Бургас до смъртта си.

В 1923 година е председател на учредителния конгрес на Вътрешната тракийска революционна организация в Хасково. Заболява през 1929 година и умира на 17 април в София .

Литература Енциклопедия България, том 3, Издателство на БАН, София, 1982 ; Герджиков, Михаил. Спомени, документи, материали, Издателство „Наука и изкуство“, София, 1984 ; Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация : Войводи и ръководители (1893-1934) : Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001; Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014
ББ

ОРМАНДЖИЕВ, Иван Пандалеев (1891-1963)- е български историк и общественик.

Иван Пандалеев Ормаджиев с псевдоним Горски, Ив. П. Горов, Лесовски произхожда от виден български род в Лозенград. Роден е в Лозенград на 21 август 1891 г. Завършва Одринската мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“, а през 1912 г. – История в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. По време на Балканската война се записва като доброволец в Македоно-одринското опълчение. Участва в Първата световна война, като през 1916 г. завършва Скопската школа за запасни офицери. След войната работи като учител в Ксанти, Райково, Карнобат, Лозенград, Бургас и София. Избиран е за член на Върховния изпълнителен комитет ( ВИК) на Тракийската организация, а също и през 1929 г. за секретар на Комитет за свободата на Тракия . От 1932 г. до разтурянето на тракийската организация през 1936 г. е председател на ВИК. Ив. Орманджиев е един от инициаторите за създаването на Тракийския научен институт и най- изтъкнат сътрудник в него. Оставя едно безценно богатство от 14 тома : спомени, архивни документи, оценки, анализи. От тях четири книги под общото заглавие : „ Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско ( 1896-1903) „ са издадени 1. Георги Кондолов и дейността му в Странджанското въстание – 1927 г.; 2.Борбата в Бунархисарския район – 1929 г.; 3. Революционното движение в Малкотърновския район -1933 г.; 4. Освободителната борба в Лозенградския район – 1941 г.

Освен това Ив. Орманджиев има издадени и редица книги на тракийска тематика като : „ Антим Първи, български екзарх „ ; Външната политика на България с особен поглед към тракийския въпрос „, ;Тракия – географско-политически преглед „ ; Д-р Петър Берон и Одринската българската мъжка гимназия „ Д-р Петър Берон „ и др. Активно сътрудничи в редица исторически и общополитически списания, а не са малко и неговите трудове по общополитически въпроси.

Умира на 18 септември 1963 г. в София.

Литература : Николов, Борис Й. ВМОРО : псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999 ; Чолов, Петър. Български историци. Биографично-библиографски справочник. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2010; Герджиков, Михаил. Спомени, документи, материали, Издателство „Наука и изкуство“, София, 1984; Филчев, Ив. Тракийският въпрос и тракийското движение в България. С., 2018 г.
ББ

ДРАГУЛЕВ, Петър Диков (1859–1929) – изтъкнат деец на тракийското движение в България, основател и председател на дружество „Странджа“ във Варна, съдия, адвокат, общественик и журналист, основател и издател на редица варненски вестници.

ДРАГУЛЕВ, Петър Диков (1859–1929) – изтъкнат деец на тракийското движение в България, основател и председател на дружество „Странджа“ във Варна, съдия, адвокат, общественик и журналист, основател и издател на редица варненски вестници.

Роден е на 22 март 1859 г. в Малко Търново във видно възрожденско семейство. Съгласно Берлинския договор родният му град остава в пределите на Османската империя. Затова той се установява Търново, като впоследствие завършва право в София. След това работи като съдебен пристав в Белоградчик, мирови съдия в Русе, Попово, Разград и Шумен. В 1882 година издава вестник „Българска Македония“, а през 1894 г. в Разград – вестник „Бели Лом“.

В Шумен до 12 юни 1894 година е член на Шуменския окръжен съд, а след това се отдава на адвокатска практика. В края на 1894 – началото на 1895 година Драгулев участва в основаването на македонско дружество в Шумен и става председател на настоятелството му до март 1896 година. През март 1895 година е делегат на Първия македонски конгрес, на който е основана Македонската организация и е избран за подпредседател на бюрото на конгреса. По-късно през 1895 година издава в Шумен вестник „Македонски новини“. През пролетта на 1896 година влиза в конфликт с Върховния комитет, тъй като самоволно, нарушавайки „Статутите“ на организацията, праща телеграма до министър-председателя Константин Стоилов, с която от името на шуменското дружество се застъпва за един младотурски емигрант, екстрадиран от българските власти. Драгулев е освободен от поста и се прехвърля във Варна

Във Варна Петър Драгулев членува в Прогресивнолибералната партия и се отдава на активна обществено-политическа и журналистическа дейност и започва организирането на тракийска сепаратистка емигрантска организация. Сред основните му съмишленици са брат му, адвокатът Никола Драгулев, бивш председател на варненското македонско дружество „Отечество“ и капитан Петко войвода.

Когато на 12 май 1896 г. дружество „Странджа“ е организирано, Петър Драгулев е избран за негов председател. Създаването на „Странджа“ е прието от Македонската организация като опит за отделяне на одринската емиграция и на 15 май 1896 година Върховният комитет пише до Драгулев, като му посочва, че неговите действия нанасят удар върху единството на общата легална организация и настоява за незабавното им прекратяване. Отрицателно е посрещнато създаването на дружеството и от по-голямата част от членовете на варненското македоно-одринско дружество. В отговор Драгулев твърди, че решението им е продиктувано от пълното игнориране на преселниците от Одринска Тракия в дружествата и във Върховния комитет.

Драгулев участва в ръководството на „Странджа“ в целия период на съществуване на дружеството до 1899 година и е директор на вестника му „Странджа“, започнал да излиза на 25 май 1896 година През пролетта на 1898 година Драгулев пътува в Русия, за да пропагандира каузата на тракийските българи. Посещава Москва, Санкт Петербург, Киев и други градове като се среща с видни политически, военни и религиозни дейци – граф Николай Игнатиев, княз Ухтомски, граф Муравьов, генерал Комаров, професор Владимир Ламански. Целта му е намиране на материална и морална подкрепа за активизиране на дейността на дружеството, която след Четническата акция от 1897 година заглъхва. След завръщането му от Русия в дейността на дружеството и на страниците на вестник „Странджа“ се появяват две нови идеологически тенденции – силна русофилия и антисемитизъм. Заглавия от типа на „Долу евреите!“ или „Евреите употребяват християнска кръв“ се сращат в почти всеки брой на вестника.Постепенно срещу дружеството и вестника застават всички политически сили във Варна и всички излизащи в града вестници, като център на критиките им са братя Драгулеви които с допускането на антисемитизма на страниците на вестника си навличат

„всеобщото презрение на цялата варненска общественост, независимо от нейната партийна принадлежност^[12]“

Изолацията на братя Драгулеви се дължи и на самия факт на разцеплението, което те се опитват да внесат между македонци и одринци във Варна и страната. Много от техните политически съперници са активни дейци на варненското македонско дружество. През лятото на 1899 година серия от местни дружества на „Странджа“ се отцепват и се връщат в Македонската организация – бургаското, начело с Георги Кондолов и Георги Минков, харманлийското, дори във Варна Петко войвода основава ново македоно-одринско дружество „Родопи“. Драгулев развива активна дейност за да предотврати неизбежното сливане на „Странджа“ и Македонската организация, но не успява. Още в 1897 година във Варна пристига водачът на ВМОРО Гьорче Петров, среща се с Драгулев и се опитва да то убеди да прекрати сепаратистката дейност, но не успява. След отказа му Петров се среща с председателите на клоновете на дружеството и в голяма степен успява да парализира дейността им. Председателят на Върховния комитет Борис Сарафов посещава Варна на 19 септември и председателства обединителното събрание на „Странджа“ и македоно-одринското дружество, а обединението е санкционирано на Седмия македоно-одрински конгрес След обединението Драгулев предава само печата на дружеството и чак след продължителни препирни предава архива и съмнителен финансов отчет. Въпреки това, той отказва да приеме обединението и води съдебни процеси срещу Върховния комитет

През пролетта на 1901 година Драгулев се опитва да организиза чета, която да навлезе в Одринско. През 1902 той е кандидат за депутат от Куртбунарска околия. Ръководи антигръцкото движение в Източна България, протестира против турските кланета през 1912 г. и настоява България да обяви война на Турция. Значима е и журналистическата дейност на Петър Драгулев. Редактор и издател на варненския вестник „Търговска и промишлена защита“. Драгулев е председател на Втория конгрес на Съюза на провинциалните журналисти, провел се от 28 до 30 октомври 1925 г. в Търново.

Драгулев умира на 11 март 1929 г. във Варна.

ПЕТКАНОВ, Константин Николов (1891-1952)- български писател, публицист и академик на БАН.

Константин Петканов е роден на 12 декември 1891 в село Каваклия, Лозенградско в семейството на българския свещеник, Никола Костадинов Петканов, взел участие в черковната борба и в Илинденско-Преображенското въстание от 1903. Негов брат е Димитър Петканов. През 1907 година Константин завършва българската мъжка гимназия „Петър Берон“ в Одрин. В от 1910 до Балканската война учителства в Малко Търново, Ениджия – Лозенградско и Бунархисар, Източна Тракия.

Малко преди избухването на Балканската война (1912 – 1913) Петканов се преселва в България и учи славянска филология в Софийския университет. През 1913 постъпва като доброволец в Македоно-Одринското опълчение.
По време на Първата световна война (1915 – 1918) завършва школата за запасни подпоручици в Скопие, чийто началник е полковник Борис Дрангов, и взема участие във войната. След края ѝ (1919 – 1920) Константин Петканов учителства в Созопол, а през 1921 се премества в Бургас. Председател е на музикалното дружество „Родни звуци“ и библиотекар в Общинската библиотека. През 1926 завършва библиотекарски курсове. От 1930 се преселва в София. През 30-те на 20 век сътрудничи на списанията „Златорог“, „Завет“, както и на „Философски преглед“, редактиран от Димитър Михалчев. Трайни следи оставя запознанството и приятелството му с Илия Бешков. Библиотекар на Българо–югославското дружество (1933 – 1934) и член на масонска ложа.

Сред тракийци К. Петканов е известен и с неговата активна роля в организираното тракийско движение. След 1921 г. е избиран за делегат на почти всички тракийски събори. От 1928 г. е секретар на Върховния изпълнителен комитет на тракийската организация и същевременно е редактор на в „ Тракия“. След създаването на Тракийския научен институт през 1934 г. К. Петканов е избран и за член на неговото ръководство.
След Деветосептемврийските събития 1944 г. става Директор на културата в Министерството на информацията (1944 – 1947).

Редактор е на списанията „Тракия“, „Балкански преглед“ (от 1946). Той е един от водачите на Тракийската организация – член и секретар на Тракийския комитет. През 1945 Константин Петканов става академик на Българската академия на науките. Той е и член на Съюза на българските писатели. В 1949 година става председател на Тракийския научен институт. Умира на 12 февруари 1952 г. Улица в София носи неговото име.

Литература : Речник на българската литература – Т. 3. София, 1982 Коларов, Слав. Думи за Константин Петканов. София, 1997; Акад. Константин Петканов наричал истината светлина за душата, в. „Сега“, 13 януари 2001 г: Филчев, Ив. Тракийският въпрос и тракийското движение в България, С., 2018 г.
ББ.

КАРАМАНДЖУКОВ, Христо Иванов (1876–1952) – деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), войвода, секретар на Ахъчелебийския революционен комитет.

Роден е на 14 декември 1876 г. в с. Чокманово, Смоленско. Първоначалното си образование получава в родното село Чокманово и в Райково. През 1895 г. завършва четвърти клас в Одринската българска мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“, след което става учител в с. Славейно, а на следващата година – в родното си село. През 1898 г. влиза във ВМОРО. От 1898 г. до 1900 г. учи в Българското мъжко педагогическо училище в Сяр, където участва в ученически революционен кръжок. При завръщането си в Чокманово през 1900 г. става секретар на околийския комитет на Ахъчелебийския (Смоленския) революционен район, който обхваща и Даръдерско (Златоградско) и Ксантийско и селата Габрово и Еникьой. От 21 юни 1901 г. е нелегален, става организатор на Одрински революционен окръг, западно от р. Марица. На Пловдивския конгрес е определен за агитатор на Малкотърновски революционен район, където действа заедно с Георги Кондолов. На 20 февруари 1902 г. на среща в София със задграничните представители Хр. Матов и д-р Хр. Татарчев получава ново назначение – агитатор на Ахъчелебийския революционен район. Участва на конгреса в местността Петрова нива. По време на Илинденско-Преображенското въстание е в ръководството на Ахъчелебийско (Смоленско) заедно с войводата Пею Шишманов и Никола Данаилов, войвода на чета и член на ръководното боево тяло на Ахъчелебийския район. След въстанието следва и завършва в 1908 г. философия и педагогика в Софийския университет, като една година (1906–07) учи и в Белградския университет. Касиер на студентска македоно-одринска група и член-основател на Одринското дружество „Антим I“. От 1 септември 1908 г. е назначен за екзархийски учител в Педагогическото училище в Сяр. От 1 септември 1909 до 1913 г. е в Българската семинария в Цариград, а от 1 септември 1911 до 29 февруари 1912 г. изпълнява длъжността неин ректор. По време на Балканската война е командирован в новоосвободените земи за подпомагане на населението. От 15 септември 1912 г. Христо Караманджуков е учител по философия и педагогика в Държавното девическо педагогическо училище в Дупница. По време на Първата световна война като военен чиновник на Моравската военна инспекция съдейства за възраждане на българщината в Моравско. През 1918–20 е директор на Ксантийската непълна смесена гимназия, в периода 1920–37 г. – последователно учител в Софийското девическо педагогическо училище и Трета образцова мъжка гимназия в София, а от 1937 до 1939 г. е главен инспектор към Министерството на народното просвещение. След Първата световна войната насочва обществената и журналистическата си дейност изключително към Тракия. Член на Тракийската организация от 1922 г., на редколегията на „Тракийски сборник“, председател на Тракийския научен институт (1934–45), виден деец на българо-мохамеданската културно-просветна дружба „Родина“. Умира на 23 февруари 1952 г. в София. Издава сп. „Родопа“ (1922–47), от 1921 г. заедно с Васил Дечев започват издаването на краеведски вестник „Родопски глас“; член на редколегиите на в. „Реч“, в. „Тракия“ и др., сътрудничи на в. „Дневник“, в. „Мир“, в. Моравски глас“, сп. „Знание“ и др.

Издава книгите: „Родопа и Родопската област. Принос за изучаване на нашето отечество“ (С., 1923), „Сирко Станчев“ (С., 1944), „Западнотракийските българи в своето културно-историческо минало. С особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, книга 1. Историята им до 1903 год.“ (С., 1934); „Родопа през Илинденско-Преображенското въстание. Спомени и документи“ (С., 1986); „Подготовка на Илинденско-Преображенското въстание в Странджа – Малкотърновски революционен район 1902–1903. Част 1. Спомени“ (С., 1996).

Популярни статии от Хр. Карманжуков, печатани във в. „Тракия“: „Лозенград и Антим 1“ (1925, бр. 173); „Принос към биографията на Лазар Маджаров“ (1927, бр. 241); „Една важна стъпка на Тракийската организация“ (1928, бр. 275); „Научна литература за Тракия“ (1928, бр. 278); „Съборът на Петрова нива“ (1928, бр. 308); „Професор Любомир Милетич“ (1933, бр. 553); „Нашите българи мохамедани“ (1934, бр. 566); „Родопската област в настоящия миг“ (1934, бр. 573); „Христо Ст. Лакудата“ (1934, бр. 583).

Литература: Христо Караманджуков. Подготовка на Илинденско-Преображенското въстание в Странджа – Малкотърновски революционен район 1902–1903. Спомени. С., 1996; Николов, Б. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893–1934). Биографично-библиографски справочник. С., 2001.
Ст. Р.

 

ЕВСТАТИЙ ПЕЛАГОНИЙСКИ (ок. 1832–1888) – висш православен духовник, митрополит на Пелагонийската епархия, управляващ Нишавската и Одринската епархия.

Роден е около 1832 г. в с. Голямо Белово (Пазарджишко) със светско име Георги Димитракиев Кольов. Учи в килийното училище в родното си място и в Пловдив. На 18 годни заминава за Рилския манастир, където приема монашество с духовното име Евстатий. През 1853 г. се премества в Зографския манастир на Света гора и работи в канцеларията на манастира. Завършва богословското училище на о. Халки. Учи в Духовната семинария в Яш и в Киевската духовна семинария, в която завършва средно образование. През 1866 г. завършва богословие в Московската духовна академия като „магистър по богословие“. Заминава за Берлин, където една година слуша лекции по философия. През 1867–70 г. завършва медицина в Париж. Завръща се в Зографския манастир, където открива училище и болница.

Евстатий се включва в българското църковнонационалното движение. На 20 септември 1872 г. е ръкоположен за митрополит на Пелагонийската (Битолската) епархия на Българската екзархия. Въпреки исканията на българите в Битолско да имат свой архиерей, Евстатий не получава берат от османските власти. Той остава в Цариград до 1874 г. и ръководи от разстояние делата в епархията си. През октомври 1874 г. става временно управляващ Нишавската епархия в Пирот. Там полага грижи за увеличаване на училищата и разпространение на просветата и в селските райони. През 1876 г., след избухването на Априлското въстание, защитава селяните от грабежите на появилите се черкезки банди. Евстатий Пелагонийски се обявява против установеното през Руско-турската война сръбско управление и отстоява българския народностен характер на паството в епархията си. На 11 февруари 1878 г. е интерниран в Крушевац. След застъпничество на руската администрация в България и награждаването му с ордена „Света Анна“ II степен е освободен. През юни с. г. е екстрадиран от сръбските власти.

Евстатий Пелагонийски участва в Учредителното събрание в Търново и в I Велико народно събрание. След това ръководи Самоковското екзархийско духовно училище. През 1883 г. се установява в Цариград. От 1885 г. до края на живота си ръководи Одринската българска епархия. Благодарение на усилията му българското църковно и училищно дело в града и района укрепват, влиянието на елинизма отслабва. По време на Съединението, когато българската войска достига границата с Османската империя, владиката обикаля одринските български села. При срещата си с българските части по молба на военните той поръсва със светена вода христолюбивото войнство. Завръщайки се в Одрин, е арестуван, но след сключването на мира с Турция е освободен. Затворничеството подновява старото му бъбречно заболяване и здравето му се влошава. На 9 декември 1888 г. умира в Одрин. Погребан е в двора на българската църква „Св. св. Константин и Елена“ в града. Погребалният обред е извършен от епископ Синесий Стовийски, който замества Евстатий като управляващ епархията в Одрин.
Литература: Венев, К. Пиротски митрополит Евстатий Пелагонийски и народната борба в поверената му епархия през втората половина на 1878 година. – Известия на Българското историческо дружество, кн. 32, 1978; Маркова, З. Българската екзархия 1870–1879. С., 1989; Български екзарх Йосиф I. Дневник. С., 1992; Манолова-Николова, Н. Митрополит Евстатий Пелагонийски – биографични бележки. – Годишник на РИМ – Пазарджик, т. Х, 2019.
В. С.