ЕВСТАТИЙ ПЕЛАГОНИЙСКИ (ок. 1832–1888) – висш православен духовник, митрополит на Пелагонийската епархия, управляващ Нишавската и Одринската епархия.
Роден е около 1832 г. в с. Голямо Белово (Пазарджишко) със светско име Георги Димитракиев Кольов. Учи в килийното училище в родното си място и в Пловдив. На 18 годни заминава за Рилския манастир, където приема монашество с духовното име Евстатий. През 1853 г. се премества в Зографския манастир на Света гора и работи в канцеларията на манастира. Завършва богословското училище на о. Халки. Учи в Духовната семинария в Яш и в Киевската духовна семинария, в която завършва средно образование. През 1866 г. завършва богословие в Московската духовна академия като „магистър по богословие“. Заминава за Берлин, където една година слуша лекции по философия. През 1867–70 г. завършва медицина в Париж. Завръща се в Зографския манастир, където открива училище и болница.
Евстатий се включва в българското църковнонационалното движение. На 20 септември 1872 г. е ръкоположен за митрополит на Пелагонийската (Битолската) епархия на Българската екзархия. Въпреки исканията на българите в Битолско да имат свой архиерей, Евстатий не получава берат от османските власти. Той остава в Цариград до 1874 г. и ръководи от разстояние делата в епархията си. През октомври 1874 г. става временно управляващ Нишавската епархия в Пирот. Там полага грижи за увеличаване на училищата и разпространение на просветата и в селските райони. През 1876 г., след избухването на Априлското въстание, защитава селяните от грабежите на появилите се черкезки банди. Евстатий Пелагонийски се обявява против установеното през Руско-турската война сръбско управление и отстоява българския народностен характер на паството в епархията си. На 11 февруари 1878 г. е интерниран в Крушевац. След застъпничество на руската администрация в България и награждаването му с ордена „Света Анна“ II степен е освободен. През юни с. г. е екстрадиран от сръбските власти.
Евстатий Пелагонийски участва в Учредителното събрание в Търново и в I Велико народно събрание. След това ръководи Самоковското екзархийско духовно училище. През 1883 г. се установява в Цариград. От 1885 г. до края на живота си ръководи Одринската българска епархия. Благодарение на усилията му българското църковно и училищно дело в града и района укрепват, влиянието на елинизма отслабва. По време на Съединението, когато българската войска достига границата с Османската империя, владиката обикаля одринските български села. При срещата си с българските части по молба на военните той поръсва със светена вода христолюбивото войнство. Завръщайки се в Одрин, е арестуван, но след сключването на мира с Турция е освободен. Затворничеството подновява старото му бъбречно заболяване и здравето му се влошава. На 9 декември 1888 г. умира в Одрин. Погребан е в двора на българската църква „Св. св. Константин и Елена“ в града. Погребалният обред е извършен от епископ Синесий Стовийски, който замества Евстатий като управляващ епархията в Одрин.
Литература: Венев, К. Пиротски митрополит Евстатий Пелагонийски и народната борба в поверената му епархия през втората половина на 1878 година. – Известия на Българското историческо дружество, кн. 32, 1978; Маркова, З. Българската екзархия 1870–1879. С., 1989; Български екзарх Йосиф I. Дневник. С., 1992; Манолова-Николова, Н. Митрополит Евстатий Пелагонийски – биографични бележки. – Годишник на РИМ – Пазарджик, т. Х, 2019.
В. С.
