Категория: Дейци

Христо Иванов Силянов е български революционер, поет, историк и мемоарист, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, като документира дейността ѝ в най-известния си труд „Освободителните борби на Македония“ (2 тома, 1934 и 1943). Силянов е член на масонска ложа. След преврата на 9 юни 1923 се присъединява към Демократическия сговор и два мандата е избиран за депутат.Използва псевдоними като Рушкин, Ружкин, Иже Глаголев, Пирински, Сирак, Спектатор, R и Rouge.

Биография

Роден е в Цариград на 24 (или 28) май 1880 година в семейството на Иван Силянов от Охрид, а майка му е гъркиня. Баща му умира, докато е малък и Христо е отгледан от чичо си. Учи в Цариград и в Солунската българска мъжка гимназия, но след обособяването на класическия отдел в 1899 година се мести и завършва в Битолската българска гимназия, в която става член на ВМОРО под влиянието на учителя в гимназията Дамян Груев. Работи като учител в Прилеп, където от 1899 до 1900 г. е член на окръжния революционен комитет. След 1900 учителства в Лерин, а в 1902 година преминава в нелегалност и се включва в четата на Марко Лерински. Участва в каналите по пренос на оръжие от Гърция за Костурско.Заминава за София да се лекува и се обявява против решението на Солунския конгрес от 3 – 4 януари 1903 за поемане на курс към въстание. Работи за единство на различните македоно-одрински революционни фракции. Избран за секретар на конгреса на Петрова нива на 28 юни 1903 г.
От ляво надясно: Христо Силянов, София Малиновска-Силянова, Тодор Добринович, Антон Страшимиров, Стефка Страшимирова, Михаил Герджиков, Пейо Яворов, 1904 г.
През Илинденско-Преображенското въстание е заместник-войвода, заедно с Иван Варналиев, в терористичната чета на Михаил Герджиков и взима участие в боевете за освобождаване на Василико и Ахтопол. До края на септември четата на Михаил Герджиков охранява бягащите към България бежанци.
След погрома на въстанието Силянов заминава за София. В 1905 година той е един от инициаторите за образуване на журналистическо дружество в София. Събранието се е състои в пивница „Сан Стефано“, на площад „Трапезица“. След няколко събрания на 27 ноември 1905 година е приет уставът и е избрано първото настоятелство. На това събрание присъстват Сава Илчов, Иван Коларов, Иван Павлов Костов, Христо Абрашев, Христо Силянов, Петър Завоев, Димитър Константинов, Иван Недев, Александър Кипров, Стоян Власаков и Лазар Пулиев-Дядката, който е избран за председател.

В 1907 година завършва Софийския университет със специалност „История“. След това специализира в Швейцария. Занимава се с журналистика и редактира вестниците „Илинден“, „Вести“, „Ден“, „Вардар“ „България“ и други.
През 1908 става допълнителен член на Задграничното представителство на ВМОРО, като се опитва да запази единството на организацията.

По време на Балканската война е войвода на партизанска чета № 6 на Македоно-одринското опълчение, която заедно с чета № 4 на Васил Чекаларов и чета № 5 на Иван Попов съставлява Костурската съединена чета, действаща заедно с гръцките войски в Костурско. През Междусъюзническата война е в Сборната партизанска рота на МОО, награден е с орден „За заслуга“, VI степен.

След избухването на Първата световна война Силянов е на проруски позиции. Според него целите на българската и руската политика съвпадат. През август 1915 година публикува книгата си „Сръбско-българският спор и Русия“, в която изразява виждането си, че сръбските жизнени интереси се съсредоточават около Адриатика и по Морава, а българските – по Вардар и около Бяло море.В началото на октомври 1915 година Силянов е арестуван и на 17 март 1916 година е осъден на доживотен затвор за подпомагане на шпионска група, която разузнава в полза на Русия района на Цариград и Босфора. Присъдата е отменена в края на 1918 година и Силянов е освободен.
След войните се установява в София, където развива журналистическа и публицистична дейност. Заедно с Коста Списаревски и Коста Тодоров редактира списание „Сила“. В периода 1931 – 1932 г. е председател на Дружеството на столичните журналисти. Сътрудничи на голям брой печатни издания. След Деветоюнския преврат от 1923 г. влиза в Демократическия сговор и е избран два пъти за народен представител в XXI и XXII ОНС (до юни 1931 г.). Член-учредител е на Македонския научен институт,където е и подпредседател.
Умира на 26 септември 1939 г. в София. При погребението му реч държи Димитър Талев. Синът му Евгений Силянов (1907 – 1997) е изтъкнат български дипломат. Негов личен архивен фонд се съхранява в Държавна агенция „Архиви

Петко войвода, български хайдутин, революционер и национален герой

Петко войвода е роден на 18 декември (6 декември стар стил) 1844 г. в българското село Доганхисар, разположено на 26 километра от Дедеагач в Беломорска Тракия. В родното му село при даскал Лефтер, 15-годишният Петко се научава да пише и чете на български с гръцки букви. Майка му се казва Груда Кокаличева от съседното на Доганхисар село Тахтаджик, а баща му е Киряк Петков. Има 8 братя и сестри. След като турците убиват брат му Матю и братовчед му Вълчо, на 6 май (Гергьовден) 1861 година той излиза предводител на чета хайдути в гората, за да мъсти. Скоро 7-те момчета хайдути ликвидират убийците на Матю и Вълчо и главния виновник бахшибейския чифликчия Мехмед Кеседжи бей. На 16 юни 1861 година, при село Бахшибей разбиват турската полицейска потеря, водена от известен в околията с жестокостта си кърагалар, като убиват 2-ма и тежко раняват още неколцина турци. След още две успешни битки с потерите през месец август, четата им става легендарна. Участие в обединението на Италия и Критското въстание (1866 – 1869)

През есента на 1864 година българският войвода, привлечен от гърците за борба срещу Турция, напуска Беломорието и пристига в Атина. Тук става слушател във Военното училище. Предприема революционна агитационна обиколка в Македония, след което заминава за Италия. В началото на 1866 се среща с Джузепе Гарибалди и отсяда в дома му, където двамата организират прочутата „гарибалдийска дружина“ в състав от 220 италианци и 67 българи, която участва в Критското въстание. При пристигането си на остров Крит, на българския революционер е възложена мисия с малък самостоятелен отряд да действа в района на планината Шилик. Тук Петко войвода отново се проявява като храбър и смел ръководител и си спечелва званието „Капитан“. След потушаването на въстанието напуска острова без да капитулира пред турците. Пребивава в Александрия, в Марсилия и в Италия. Известно време се установява в Атина, откъдето разпространява възвание към сънародниците си за освобождение на целокупното си отечество.

Завръщане в България

На 12 май 1869 г. Капитан Петко войвода събира четата и от Атина тръгва по море към българския беломорски бряг. В 1873 г. четата става въстаническа. Нарича се „Първа българска родопска дружина“, с устав (от 23 април) и печат с надпис „Тракийска Р. Бълг. дружина“ (Тракийска революционна българска дружина), който е още от 1870 г.

Руско-турската освободителна война (1877 – 1878)

Организираният в 1869 година отряд се включва в Руско-турската освободителна война (1877 – 1878). До края на годината четата има личен състав 300 души и активно действа в тила на турската армия, обезоръжава цели войскови части и пази населението от изстъпленията на „мажирите“ (дезертьори и бегълци). За по-малко от шест месеца бунтовниците водят девет битки с турските полицейски и военни части и установяват превъзходството си над тях.

В края на декември 1877 година четата влиза в Мароня и освобождава града и околния район от турска власт. Българската власт се държи и след сключването на 19 февруари (3 март нов стил) на Санстефанския договор, по който градът остава извън границите на България, и продължава до 9 мартДо март 1879 г., четата е дислоцирана в Средните Родопи, след това преминава в Хасковско, за да предотврати метеж от кърджалийските съседи. В началото на юни 1879 г. след стабилизирането на новата власт, преминала осемнадесет години в борба, четата е разпусната.

След Освобождението

Генерал Скобелев кани Петко войвода да му гостува и след разпускането на четата войводата заминава за Русия. Там е представен на император Александър II. Той го произвежда в чин капитан от руската армия, дава му Орден за храброст „Георгиевски кръст“ за участието му във войната, подарява му икона, фотографира се с него и му дарява имение в Киевска губерния, което Петко Киряков скоро продава и се връща в България.

През 1880 година той се заселва във Варна, където година по-късно се оженва за втори път за Рада Кравкова от Казанлък от котленския род на известния капитан Георги Мамарчев, сестра на известния казанлъшки книжовник и общественик Иван Кравков.
Голяма е ролята и значимостта на Капитан Петко Войвода и за тракийското движение, и за тракийската организация. На 12 май 1896 г. по инициатива на Капитан Петко войвода и други родолюбиви българи в град Варна за защита интересите на останалото в пределите на Турция българско население се основава тракийско (Одринско) емигрантско дружество „Странджа“, с което се поставя началото на освободителната организация на българите бежанци от Тракия. Днес тази организация носи неговото име. Петко войвода е и сред основателите на Демократическата партия във Варна.
През 1891 г. Петко войвода е оклеветен за опит за атентат срещу министър-председателя Стефан Стамболов. Синът му от първия брак, когото семейството приело охотно и устроило във Варна, е екстрадиран от България, а имотите, купени с парите на баща му, са конфискувани. При обиск в дома им градоначалникът Спас Турчев заграбва и спестяванията на войводата – 110 акции на стойност 44 000 златни лева и още ценни книжа за около 16 000 златни лева, придобити от продажбата на имението, с които войводата е подсигурил старините си. Хвърлен е и е изтезаван петдесет дни, на 27 юли, 1892 г., във варненската крепост Ичкале (наричана и Барутхане, погрешно асоциирана с подземията на Римските терми), след което е интерниран в Трявна. След падането на Стамболов на 18 май 1894 г. той се връща във Варна. В началото на юни 1895 година Петко войвода и Георги Христов Маламата пристигат в Станимака, изпратени от Македонския комитет, за да набират доброволци за чета. В града е сформирана Пловдивско-Станимашката чета, която под командването на Маламата участва в Четническата акция, взаимодействайки с Трета сярска дружина на поручик Тома Давидов.
Капитан Петко войвода умира на 7 февруари 1900 година от рак на стомаха и е погребан във Варна в тогавашните централни гробища, намиращи се в Морската градина. Едва през 1937г. тленните му останки са пренесени на сегашното място в централните варненски гробища, след което, започва изграждането на семейната гробница. Признателното гражданство му издига паметник на площад „Тракия“ пред сградата на тракийските дружества.

Паметта за Беломорския и Родопски войвода

Капитан Петко войвода има над 22 паметника в България – Кърджали, Крумовград, Ивайловград (с. Плевун), Чепеларе, Варна, на Бунарджика в Пловдив, Стара Загора (в парк Тракия), Асеновград, в Морската градина в Бургас и други. За най-внушителен се смята този в Хасково, открит през 1955 година, дело на Стою Тодоров. В десетки български градове и села има улици, носещи името на героя, в Свиленград един от големите квартали се казва Капитан Петко войвода.
На него са посветени много народни песни, научни изследвания и литературни творби. По сценарий на Николай Хайтов за него е създаден спечелилият изключителна популярност биографичен многосериен филм „Капитан Петко войвода“ (1981) с режисьор Неделчо Чернев, оператор – Димо Коларов и с участието на актьора Васил Михайлов в главната роля.
Граничният пункт с Гърция към Беломорието при Свиленград също носи неговото име – ГКПП Капитан Петко войвода.
На остров Ливингстън, Антарктида, на името на бележития българин е наречен връх

През 2004 година в родното му село Доганхисар, Дедеагачко – Беломорска Тракия е открит негов паметник – дело на казанлъшкия скулптор Велин Дечков, построен със средства на Българско тракийско дружество. Той се намира в частния имот на местно гръцко семейство, в двора на ловния дом „Сафари“, недалеч от центъра на селото.

По случай 160-годишнината от рождението на войводата на 2 декември 2004 година, на хълма Джаниколо в Рим бе открит друг негов паметник (автор професор Валентин Старчев), редом с този на Джузепе Гарибалди.

Личният архив на войводата, състоящ се от документи и кореспонденции, свързани с революционната му дейност, днес се съхранява в Българския исторически архив на Национална библиотека „Свети свети Кирил и Методий“ в София. В селото музей Широка лъка може да се види запазената щаб квартира на Капитан Петко войвода, използвана от него по време на националноосвободителните войни. В музей „Стою Шишков“, Смоляне съхранява пушка Уинчестър „Yellow boy“ образец 1866 г. В началото на 1879 г. Петко Киряков разпуска родопската си дружина и предава оръжието си на най-доверения си съратник – свещеник Атанас Келпетков. Тази пушка се открива през 1923 г. при разрушаване на старата къща на свещеника в Устово.

Лазар (Поп)Иванов Маджаров с псевдоним Босилков е български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, определян като втория по значимост деец на Одринския революционен окръг след Михаил Герджиков.

Биография

Роден е през 1872 г. в село Негован, Лъгадинско. Той е син на архимандрит Иван (Йона) Маджаров, български архиерейски наместник в Солун. В 1892 година завършва Солунската българска мъжка гимназия със седмия випиуск, заминава за Свободна България и става учител в Жеравна и в село Рила.

В 1897 година е назначен от Екзархията за главен учител на българските училища в Лозенград. Влиза във ВМОРО и оглавява местния революционен комитет. Разширява революционната комитетска мрежа в Лозенградско. В 1899 година става нелегален. Съпровожда Гоце Делчев при обиколката му в Одринско през 1900 година. След Керемидчиоглувата афера застава начело на чета, която възстановява и разширява разбитата комитетска мрежа. През април 1902 година участва в Пловдивския конгрес на ВМОРО, на който е избран за войвода на Лозенградския революционен район. Делегат е на конгреса на Петрова нива, на който е избран за член на Главното ръководно боево тяло. Участва в Илинденско-Преображенското въстание като войвода на чета.

След въстанието укрепва организацията в Родопите и Западна Тракия. На конгреса на Одринския революционен окръг във Варна в 1904 година е избран за член на задграничното представителство на Одринско. Участва на Рилския конгрес в 1905 година. Загива в 1907 година в село Лъджакьой, Дедеагачко заедно с Петър Васков, Георги Гешанов, Чанко Карабраканов и Янаки Милков.

b

 

Йосиф I е виден висш български православен духовник, екзарх на Българската екзархия от 1877 до 1915 година. Екзарх Йосиф има големи заслуги за запазване на единството на Българската православна църква и за българското просветно и църковно дело в Македония и Одринско, останали в Османската империя след 1878 година.

Йосиф I е виден висш български православен духовник, екзарх на Българската екзархия от 1877 до 1915 година. Екзарх Йосиф има големи заслуги за запазване на единството на Българската православна църква и за българското просветно и църковно дело в Македония и Одринско, останали в Османската империя след 1878 година
Роден е на 5 май 1840 г. в подбалканския град Калофер със светското име Лазар Йовчев. Петгодишен остава сирак и е отгледан от най-голямата си сестра Рада. Започва обучението си в родния град в четирикласното училище на даскал Ботьо Петков. Любознателен и трудолюбив ученик, а след това и помощник на даскал Ботьо Петков в Калофер. С помощта на живеещи в Цариград калоферци учи във Великата народна школа във Фенер, а след това във Френския колеж (Цариград). С подкрепата на Калоферската община, вече 24-годишен, постъпва през 1864 г. в Литературния факултет на Сорбоната в Париж, а 3 години по-късно се прехвърля в Юридическия факултет, който завършва с научните степени „бакалавър“ и „лисансие“.
Наред с родния български език екзарх Йосиф говори свободно френски, руски, турски и гръцки езици. Прекарал шест години във френската столица, Лазар Йовчев се завръща в Цариград и отначало работи в Централния търговски съд. Занимава се с публицистика и преводаческа дейност. Избран е в ръководството на Македонската българска дружина. Поканен за секретар на Смесения екзархийски съвет. На 23 септември е замонашен под името Йосиф от екзарх Антим I в съслужение с митрополитите Панарет Пловдивски, Доситей Самоковски, Симеон Варненски и Преславски и архимандрит Натанаил Зографски, който му става кръстник. На следния ден екзарх Антим в съслужение с митрополитите Панарет, Доситей и Евстатий Пелагонийски го ръкополага за дякон.
Без да има духовно образование, новоръкоположеният монах Йосиф за по-малко от 3 месеца в края на 1872 г. е вече протосингел на Екзархията с архимандритско достойнство.
През следващите 3 – 4 години архимандрит Йосиф участва в организирането на църквата, пътува из българските земи, среща се с представители на великите сили, благодарение не само на перфектния си френски език, но и на способността си да води преговори и да убеждава.

В началото на 1876 г. Йосиф е ръкоположен за Ловчански митрополит, след като преди това е управлявал 1 година Видинската епархия. Светското образование, юридическата подготовка, широката европейска култура и демонстрираните качества на разумно и дипломатическо поведение правят кандидатурата му общоприемлива за български екзарх сред влиятелните кръгове в Цариград при избухването на Руско-турската война (1877 – 1878). На 24 април 1877 г. младият Ловчански митрополит Йосиф е избран . Заставайки начело на българската църква е принуден като духовен водач на българите да бъде посредник между държавната власт и християнското население в рамките на политическите и националните съперничества в многонационалната империя. На 37-годишния екзарх тогава е съдено да води България, възкръснала за свободен живот. В условията на действащия Берлински договор е повече дипломат и политик, отколкото православен архиерей. Неуморно се бори да поддържа българския дух на политически разпокъсания екзархийски диоцез, да брани църковно-националните интереси и права на българите от Македония и Одринска Тракия, останали под чужда власт. Противопоставя се на засилването на сръбската и гръцката пропаганда в тези области.
Екзарх Йосиф подкрепя активно извършения от княз Александър държавен преврат през април 1881 година, опитвайки се да посредничи и да привлече част от либералите в негова подкрепа.
Открива Българска духовна семинария в Цариград, грижи се за изграждането на църкви, обучението на свещеници, откриването на училища, набавянето на учебни пособия, учители, изпращането на даровити младежи на учение в чужбина. На 27 април 1892 г. поставя основния камък на българската Желязна църква в Цариград. Благодарение на неговата неуморна дейност през учебната 1912 – 1913 г. в Екзархията има вече 1373 училища, 13 гимназии, 87 прогимназии със 78 854 ученици и 2266 учители. През 1902 г. екзарх Йосиф е избран за почетен член на Българското книжовно дружество, преименувано през 1911 г. в Българска академия на науките.

Екзархът ликува от победния марш на Българското войнство по време на Балканската война и много тежко изживява решенията на Букурещкия мирен договор след Междусъюзническата война. Екзархийското дело, градено с толкова труд и любов, е смазано и опустошено. На 27 ноември 1913 г. заедно с всички прокудени български владици от Македония и Одринска Тракия е принуден да напусне Цариград и се прибира в София, съкрушен душевно и физически. Въпреки влошеното си здравословно състояние и напреднала възраст остава до сетния си час начело на българската църква. Цели 38 години екзархът е църковно-народен водач и вдъхновител на училищно-просветното дело.
Екзарх Йосиф умира през 1915 г. Погребан в южната открита галерия на църквата „Света Неделя“ в София, в близост до страничната олтарна врата.

Екзарх Йосиф начело на Българската екзархия

По силата на своя статут Българската екзархия е легитимен представител на българската общност в Османската империя във време, когато българите все още нямат своя национална държава. Затова тя поема върху себе си много от функциите, присъщи на държавата, сред които се нарежда защитата на националните интереси пред османските власти и пред външния свят. Неслучайно екзарх Йосиф остава за историята като „дипломатът в расо“ или „духовният строител на националното единство“.

Българската екзархия разширява своя диоцез с митрополити в Скопие и Охрид (1890 ), Неврокоп и Велес (1894), Битоля, Струмица и Дебър (1897) и с още осем епархии в Македония и Тракия, управлявани от екзархийски наместници.

Наред с църковните общини, Екзархията организира просветното дело на българите във вилаетите на Османската империя. В своя апогей (1911-1912 учебна година) то наброявало 1255 училища със 76 038 ученици и 2070 учители. Главен образователен център за българите в Македония бил Солун, в който работела българската мъжка гимназия „Св. Св. Кирил и Методий”, открита през 1880 г. Преподаватели в нея са изтъкнати учени и педагози като Кузман Шапкарев, Васил Кънчов. Две години по-късно в Солун отворила врати и Българската девически гимназия „Св. Благовещение”, а впоследствие – и търговска гимназия.

Одрин се оформил като център на българската просвета в Тракия. Там, със средства, завещани от големия български възрожденец д-р Петър Берон се създала Българска мъжка гимназия, носеща неговото име. За нея през 1910-1912 г. е построена внушителна сграда на стойност. Отново благодарение на щедро дарителство, в града функционирала и девическа гимназия на името на Я. Касъров. Общо, в Европейска Турция били създадени 12 средни български училища, вкл. реални, педагогически, свещенически и професионални.

Екзарх Йосиф стои начело на Българската екзархия 35 години – от избирането му на 24 април 1877 г. до окончателното му отпътуване от Цариград на 27 ноември 1913 г. През това време се сменят 21 велики везира (някои повече от веднъж), 8 гръцки патриарха, 5 руски посланика. Отстъпва му дори султан Абдул Хамид ІІ, който остава на трона 33 години (1876-1909). Затова екзарх Йосиф е уникален като историческа личност. Потвърждава го неговият 25-годишен юбилей, честван тържествено на 23-28 април 1902 г. в Цариград и редица градове на Македония и Одринска Тракия, както и в България. В издадения по този случай юбилеен сборник се изтъква, че събитието се е превърнало в „триумф на една велика творческа идея, на едно всенародно културно дело, чиято люлка беше Цариград“.

Дарителска дейност

Екзархът завещава цялото си лично имущество за народополезни цели. Завещанието е от 6 май 1915. За негови изпълнители са посочени Доростоло-Червенският митрополит Василий, Търновският митрополит Йосиф и племенникът на екзарха Мирон Г. Миронов. Състоянието представлява суми на влогове в банки в България, Великобритания, Австро-Унгария и Русия, ценни книжа от български държавни заеми и облигации от заеми на градските управи на Киев, Харков и Херсон. Впоследствие върху част от средствата е наложен секвестър по силата на член 177 от Ньойския договор. В Русия ценните книжа се обезценяват вследствие на Първата световна война. Това затруднява изпълнението на волята на дарителя.

Със средствата от наследството на екзарх Йосиф са създадени 3 дарителски фонда:
Фонд „Екзарх Йосиф I“ към Светия Синод на БПЦ е в размер на 300 000 лева по завещание. Волята на дарителя е с лихвите от него да се създадат 5 стипендии за ученици от духовните семинарии в София и Пловдив, като единият от учениците в Пловдивската семинария да бъде от родния град на дарителя Калофер. Фондът се учредява на 27 май 1924 с капитал 370 000 лева. Управлява се от Светия Синод. Първоначално средствата са оставени за капитализация. Стипендии започват да се раздават през 1934 г. През 1941 г. се взима решение фондът да се остави за капитализиране.
Фонд „Екзарх Йосиф I“ към Българската академия на науките е в размер на 150 000 лева по завещание. Волята на дарителя е годишните лихви да се използват за награждаване на книги, написани в защита на православната вяра и българската народност.
Фонд „Екзарх Йосиф I“ към Мъжката гимназия в Разград е в размер на 5000 лева по завещание. Волята на дарителя е годишните лихви да се използват за покупка на книги за бедни ученици.
На 20 април 1902 г. е провъзгласен за Почетен гражданин на Ловеч „За заслуги като верен страж на църковните и народни правдини“. На него са наименувани централният площад в Ловеч и Гимназията за изучаване на чужди езици. Изграден е и негов паметник (2008).

 

ИКОНОМОВ, Стамат Георгиев (1866-1912)- български революционер и военен, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Роден е в Малко Търново на 18 юни 1866 г. в патриотично семейство. Майката е призната общественичка, член на Благотворителното женско дружество в града, бащата поп Георги Икономов е председател на Малкотърновската църковна община, съпричастен към революционните борби преди Освобождението. Стамат Икономов завършва гимназия във Варна. През 1883 година постъпва във Военното училище в София. По време на Сръбско-българската война (1885) е доброволец и служи в 5-и пехотен дунавски полк. За проявена храброст и находчивост получава първото военно отличие – „ Кръст за храброст“ Завършва училището през 1887 година в осми випуск и е зачислен в 3-ти конен полк. Служи 15 години като офицер в различни части на българската армия, Министерството на войната и достига чин капитан.

В навечерието на Илинденско-Преображенското въстание се уволнява доброволно от армията и се включва в дейността на ВМОРО. Делегат е на конгреса на Петрова нива, на който е избран за член на Главното ръководно боево тяло. Икономов обучава селските милиции и смъртните дружини. Автор е на инструкциите за водене на военните действия. По време на въстанието е начело на чета от 100 души, действаща в Бунархисарско.

В спомените си Христо Силянов споделя, че в навечерието на въстанието в ръководството се завежда спор за тактиката на бойните действия. Икономов предлага с обединени усилия да се нападне и превземе първо околийския център Малко Търново, след което всички околни турски гарнизони ще останат без опорен пункт, докато Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Силянов са против. Така становището на мнозинството налага тактиката на разпокъсаните действия в отделните селища. Едва по-късно се отчита погрешността на тази стратегия.

След въстанието, на Варненския конгрес в 1904 година е избран за член на Задграничното ръководство на Одринския революционен окръг. В 1905 година е делегат от Одрински окръг на Рилския конгрес на ВМОРО. В 1906 година отново навлиза с чета в Одринска Тракия, но поради заболяване се връща в България. Избран е за делегат на Кюстендилския конгрес на ВМОРО от 1908 година, но не успява да присъства.

След Хуриета на 31 декември 1908 година в Одрин е свикан конгрес на Одринския революционен окръг, на който Стамат Икономов, присъства като делегат и е включен в състава на ръководството. В навечерието на Балканската война здравословното му състояние е силно разклатено. Икономов умира през 1912 г. в София в бедност. В родната къща на Икономов в Малко Търново днес се помещава Етнографският музей.

Литература : Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014 ; Енциклопедия България, том 3, Издателство на БАН, София, 1982; Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация : Войводи и ръководители (1893-1934) : Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001; Силянов, Христо. Писма и изповеди на един четник. Спомени от Странджа. От Витоша до Грамос, Български писател, София, 1984
ББ