Автор: itdep

ПОПАЯНОВ, Георги Стойчев (1881-1951) – български революционер, одрински деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Известен етнограф.

Георги Попаянов (изписване до 1945 година: Георги попъ Аяновъ) с псевдоними Пожарски и Пожаревски е роден през 1881 година в село Дерекьой, Лозенградско. Син е на поп Стойчо Аянов. Завършва гимназията в Одрин. Работи като учител в Ново Паничарево, България. На 10 май 1901 година участва в изпращането на четата на Георги Кондолов от Алан Кайряк. През септември 1902 година става учител в Малко Търново. Участва в подготовката за въстание. Георги Попаянов е един от последните секретари на революционния комитет в този град. След потушаването на Илинденско-Преображенското въстание завършва Историко-филологическия факултет на Софийския университет и се завръща в Османската империя като учител в Одринската гимназия. След Младотурската революция през 1908 година ВМОРО се легализира. През септември 1908 г. се провежда конгрес на организацията в Одрин. Избира се ново окръжно Боево тяло в което е включен и Попаянов. Става пунктов началник в Алан Кайряк.
Установява се в Анхиало, България. При избухването на Балканската война в 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в 1 рота на Лозенградската партизанска дружина, под командването на роднината си Димитър Аянов. Носител е на сребърен медал „За заслуга“.
След окончателното прогонване на българите от Източна Тракия, той се установява в Бургас. Попаянов започва да се занимава с въпросите на историята от най-ранна възраст, но се активизира след 1923 г., когато изцяло се съсредоточава върху историята на Източна Тракия.
Той обикаля България и издирва тракийски преселници и бежанци. Попаянов написва две книги за Източна Тракия: „Странджа. Етнографски, географски и исторически проучвания“ и „Малко Търново и неговата окрайнина. Антропо-географски и исторически проучвания“. Събирач е на археологически, исторически, стопански, икономически, културни и фолклорни материали. Автор е на много публикации. Умира на 24 февруари 1951 година в Бургас.
Литература : Герджиков, Михаил. Спомени, документи, материали, Издателство „Наука и изкуство“, София, 1984 ; Николов, Борис Й. ВМОРО : псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999 ; Енциклопедичен справочник Малко Търново – Странджа. София, Община Малко Търново. Държавна агенция „Архиви“, 2009; Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация : Войводи и ръководители (1893-1934) : Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001 ;Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014 г.
ББ

Желязко Димитров Кондолов, повече известен като Георги Кондолов, е български революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, водач на Преображенското въстание. Използва псевдоними като Дедо Жельо, Капитан Жесиен Воло, Караман бей войвода. Роден е през 1858 година в село Велика, Малкотърновско. Рожденото му име е Желязко, но е прекръстен по-късно на Георги. Заради това е наричан Дядо Желю. Георги Кондолов произхожда от многодетно бедно семейство. Още от детските си години напуска дома си и е принуден да изкарва прехраната си като дърводелски чирак в Цариград. След Освобождението на България напуска Цариград и се установява на местоживеене в Хасково, където се запознава с Христо Арнаудов, братовчед на бъдещата му съпруга Донка, с когото откриват самостоятелна дърводелска работилница. Участва като доброволец срещу въстаналото помашко население в Родопите, в качеството си на войвода в отряда на Козлуджански отдел на 1-ва Еникьойска чета, където е награден с бронзов медал от княз Александър Батенберг. заедно с Георги Минков, Григор Дяков, Стоян Петров, Иван Златарев и други основава на 15 декември 1896 година клон на тракийското дружество „Странджа“. Участва и на 1-вия Учредителен конгрес на одринските дружества в България, проведен на 19 февруари 1897 година. След конгреса Петко войвода, Георги Кондолов, Стоян Петров и други създават таен революционен комитет с ръководител Петко войвода, като помощен орган към Централното дружество във Варна, който има за задача да подпомага организирането и изпращането на въоръжени чети в Тракия. През 1899 година става ръководител на македоно-одрински комитет, а в началото на 1901 г. в село Аланкайряк (днес Ясна поляна) формира агитационно-пропагандна чета от 10 души, която е предназначена да действа в района на Странджа планина. Междувременно се запознава с Гоце Делчев, който му гласува голямо доверие. Четата на Кондолов навлиза в района и обикаля селата Маглавит, Паспалово и Мокрешево, където се свързва с местните революционни комитети. Бягайки от турски аскер, четата достига родното село на Георги Кондолов. Четата отново е разкрита в района на Стоилово и Сърмашик, като след това се изтегля в България. Въпреки допуснатите грешки, поради неопитност и неспазване на революционната конспирация, първата чета на Кондолов изиграва важна роля за повдигане духа на населението в района на Странджа. Кондолов успява да привлече и посвети на делото значителен брой патриотично настроени българи в много малкотърновски села.
С втората чета Кондолов навлиза в Малкотърновско на 24 май 1902 г. През октомври заболява и временно напуска четата, като заминава на лечение в Бургас. След като възстановява здравето си, през месец ноември, Георги Кондолов отново застава начело на четата и обикаля селата Паспалово, Мокрешево, Карадере, Дерекьой, Пирок. В Чаглаик се среща с Лазар Маджаров, с когото уточняват канала за пренасяне на оръжие от Казъклисе – Горна Канара – Долна Канара – Таштепе – Ковчаз – Пирок. С втората си чета Кондолов постига значително по-големи резултати. Проведени са организационни мероприятия за укрепване на селските комитети. Изградени са смъртни дружини. Отделено е внимание на бойната подготовка на местното население. Четата допринася за заздравяване и разрастване на революционното движение в Малкотърновски район.

Третата чета на Кондолов, сформирана на 18 май 1903 г., обхваща южната част на Малкотърновски революционен район и отделни села от Лозенградско – Курудере, Дерекьово, Чаглаик и Пирок. Този път усилията на четата са насочени преди всичко към въоръжаване на населението и повишаване на неговата бойна подготовка, с оглед на предстоящото въстание. С третата чета, Георги Кондолов остава в Малкотърновско до обявяването на Преображенското въстание и с нея той пристига на конгреса на Петрова нива. Впоследствие четата образува бойното ядро на въоръжения отряд, начело на който Кондолов взема участие във въстанието. Илинденско-Преображенско въстание
Георги Кондолов освен като войвода на чета на 12-и Паспаловски район, е определен и за началник на въстаническите сили. За провеждане бойните действия в паспаловски участък, съгласно предварително съставен план, четата, която се състои от около 200 души е разделена на 3 отряда. Отрядът под личното командване на войводата Георги Кондолов, в който влизат Паспаловската и Мокрошевската смъртни дружини, състоящ се от 97 души има за задача да унищожи турския гарнизон в Паспалово. В навечерието на въстанието отрядът е разположен в района на височината Радославовци. На 5 август напуска изходния си район и започва придвижване към селото. Осигурителната бойна група обкръжава селото, а ударната, където се намира войводата, към полунощ трябва да започне атаката. Успоредно с тази акция войводата Дико Джелебов започва настъплението в село Стоилово. Георги Кондолов повежда четниците си към турската казарма. Войводата е ранен при опит да обходи турските сили откъм къщата на гърка Аристиди Ганозлията. Предварително там се скриват турски войници и изчакват революционерите. Четникът Серафим Стоянов изтегля войводата от полесражението на закрито място. Страдайки от непосилни болки Георги Кондолов моли четниците си да го убият с личната му пушка и да го избавят от мъките. Посочва Йосиф Македончето за свой заместник, а след жребий Димитър Желязков – Македончето застрелва войводата.
Погребан е тържествено на следващия ден от четниците си и населението от околните села. На 5 септември 1925 г. бойните другари на войводата Лефтер Мечев, Георги Чепов, Георги Ганчев, Тодор Петков и Димитър Арнаудов пренасят нелегално костите му в Малко Търново в съндъче. На него изписват „Делото е свято. Проклети ще бъдете, ако не продължите борбата“, които са последните думи на Кондолов преди да издъхне.

На 22 май 1950 година село Мързова е прекръстено на Кондолово в памет на войводата Георги Кондолов. На негово име са кръстени още улици, училища, читалища и други. В Малко Търново се намира паметник костница на Георги Кондолов и музейна сбирка, а в Националния военноисторически музей се пазят пелерина и пушка, принадлежали на Кондолов. Ценни са и книгите на Иван Пандалеев Орманджиев „Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско“ (1896 – 1903), I, и „Георги Кондоловъ и дейностьта му въ Страндженското въстание“ издадена в Бургас през 1927 година, съдържаща 5 портрета на войводата. Народът възпява делата на Георги Кондолов и в песента „Кондолов, страшен комита“. По-късно костите му са преместени на Петрова нива.

 

БОРИС ОХРИДСКИ (1873–1838) – висш православен духовник, Охридски и Преспански митрополит и екзархийски заместник.

Роден е на 28 септември 1873 г. в Стара Загора със светското име Константин Георгиев Добрев. През 1894 г. завършва Духовното училище в Самоков, след което следва в Духовната академия в Санкт Петербург. Там приема монашество с духовното име Борис и е ръкоположен за йеродякон (1899). Завършва академията със степен „кандидат на богословието“. Завръща се в България и става учител-възпитател в Самоковското духовно училище.

През 1903 г. по покана на екзарх Йосиф I заминава за Цариград, където е назначен за протосингел на Българската екзархия. През 1904 г. е възведен в архимандритско достойнство. Взема активно участие в развитието на църковното и просветното дело на Екзархията в Тракия и Македония и подпомага освободителното движение на българите в Одринско и Македония.

На 6 август 1910 г. архимандрит Борис е хиротонисан за епископ Моравски и на 7 ноември с. г. е избран за митрополит на Охридско-Преспанската епархия. В Охрид той полага грижи за развитието на българското образование и просвета. Изявява се като защитник на българите пред османската власт и противник на сръбската и гръцката пропаганда в Македония. Занимава се и с книжовна дейност. През 1913 г. новата сръбска власт го прогонва от Охрид.

До 1915 г. митрополит Борис оглавява присъединената към диоцеза на Българската църква Маронийска епархия с център Гюмюрджина. По време на Първата световна война след влизането на българската армия в Охрид (24 ноември 1915 г.) се завръща в епархията си, а след кончината на митрополит Козма Дебърски поема управлението и на Дебърската епархия. Остава в Охрид до края на войната през 1918 г., след което се завръща в София.

До 1924 г. е член на Светия синод. След смъртта на Мелетий Велешки (14 август 1924 г.) поема поста на екзархийски заместник в Цариград, където остава до 11 август 1935 г. Като екзархийски заместник Борис Охридски се грижи за укрепването на Екзархийския институт в Цариград, за съхраняването на имотите на Българската екзархия, за развитието на българското църковно и учебно дело, за зачитането на малцинствените права на малкото останали българи в Турция. В качеството си на Охридски митрополит през 1931 г. той подписва Петицията на македонските български православни и източнокатолически духовници до Обществото на народите с искания те да бъдат върнати в своите епархии в Сърбия и Гърция, откъдето са прогонени, да се възстановят българските църковни общини там, да се върне българският език в богослужението и да се разреши на населението на македонските епархии, като му се гарантира свободата, да избира своите духовни пастири след смъртта на сегашните, съобразно с каноните на църквата.

След завръщането си от Цариград митрополит Борис се оттегля в Рилския манастир. Умира на 22 октомври 1938 г. в София, където е погребан.

Литература: Цацов, Б. Архиереите на Българската православна църква. С., 2003; Любенова, Л. Охридски митрополит Борис. С., 2014.
В. С.

 

НЬОЙСКИ МИРЕН ДОГОВОР 1919 – договор между България и страните от Антантата, с който България излиза от Първата световна война.

Подписан е на 27 ноември 1919 г. в парижкото предградие Ньой сюр Сен от министър-председателя Александър Стамболийски. От Антантата страни по договора са Съединените американски щати, Британската империя, Франция, Италия и Япония, посочени като основни сили, както и Белгия, Китай, Куба, Гърция, Хиджаз, Полша, Португалия, Румъния, Кралството на сърби, хървати и словенци, Сиам и Чехословакия. Ратифициран е на 15 февруари 1920 г. Влиза в сила на 9 август 1920 г.

Един от най-тежките договори в българската история, наложен на България от победителите след поражението ѝ в Първата световна война. Той откъсва от територията на страната области, населени с компактно българско население: Западните покрайнини (Босилеград, Цариброд и Струмица с околностите им, както и няколко села в Кулско), които се предават на Сърбо-хърватско-словенското кралство; Южна Добруджа, която отново преминава във владение на Румъния, и Западна Тракия, станала част от България след Втората балканска война.

От февруари до септември 1919 г. тракийският въпрос е сред най-оспорваните в комисиите и комитетите на Мирната конференция, занимаващи се с бъдещата българо-гръцка граница. Твърди защитници на претенциите на Гърция към Тракия са Франция и Англия, подкрепяни от Япония; резервирана към тях е Италия, доколкото тя самата има свои собствени планове в Източното Средиземноморие. Еволюция претърпява американската позиция – от приемането на българските права над Западна Тракия въз основа на етнически и стопански аргументи и разширяване на източната ѝ граница в Одринско в зависимост от границите на проектираната от тях Константинополска държава (през януари 1919 г.), през защитата на българския излаз на Бяло море през Западна Тракия до приемането на компромисното решение за Междусъюзническа Тракия под съглашенски мандат през септември 1919 г. и признаването с декларация на Американския конгрес от 20 януари 1920 г. на всички гръцки претенции над Източна и Западна Тракия.

До 26 юли 1919 г., когато в Париж пристига българската делегация, водена от министър-председателя Теодор Теодоров, почти всички условия на мирния договор с България са подготвени. Нерешен е само въпросът за Тракия. Сведенията, които достигат до българските делегати, вещаят предстоящото ѝ откъсване от българската държава. Задачата за съставяне на изложение за Западна Тракия и Източна Македония в отговор на гръцките претенции към тях е възложена на българските професори, експерти по въпроса – Д. Михалчев, Д. Мишайков и Йордан Иванов. Изложението е изпратено до Ж. Клемансо на 1 август 1919 г. В него се изтъква, че Западна Тракия не е била предмет на спор при сключването на Солунското примирие на 29 септември 1918 г. Срещу гръцките аспирации, целящи откъсването ѝ от беломорския бряг, България представя съображенията, които оправдават владението на територията между Места и Марица. Раздел І. „Исторически съображения“ представя българския характер на Тракия назад през вековете. В раздел ІІ. „Етнически съображения“ са изложени доказателства за числения превес на българите – християни и мюсюлмани – сред останалите народности в областта. На трето място, сред политическите и културните съображения се изтъкват постиженията на българското училищно дело, свидетелстващи за духовната еманципация и националната идентичност на българското население. Раздел ІV. „Икономически съображения“ обосновава стопанското единство между Тракия и България. Лишаването на България от беломорски излаз би имало пагубни последствия за нейната икономика и търговия и би я отделило от средиземноморските и океанските държави, каквато всъщност е била една от най-главните идеи на балканската политика на Централните сили. Предлаганият вариант България да ползва гръцко пристанище под гръцки суверенитет като икономически излаз на Бяло море е практически неосъществим и следователно – неприемлив. Изложението завършва с пожеланието, че като реши справедливо въпроса за Тракия, конференцията ще отстрани бъдещите съперничества на икономическа почва между България и Гърция и ще внесе в отношенията им дух на помирение, нужен за мирното им развитие. В приложения са дадени демографски и статистически данни в подкрепа на българските твърдения; декларация на депутатите мюсюлмани в българското Народно събрание от 5 март 1919 г., с която те заявяват, че нямат повод да предпочетат гръцкото управление пред българското; декларация от името на българските евреи в полза на присъединяването им към България, независимо дали са в Добруджа, Тракия или Македония.

За да обърне внимание към положението в Западна Тракия, Т. Теодоров допълнително изпраща до председателя на Мирната конференция Клемансо разяснение към изложението и специално подчертава, че българомохамеданското население в нея е още едно свидетелство за българския ѝ характер.

На 8 август 1919 г. Теодоров представя на Клемансо „Петицията на изгонените българи от Източна Тракия“ относно българския характер на Тракия. Петицията е изготвена от Върховния комитет на Тракийската организация и е подписна от 31 176 семейства със 166 650 членове. В съпроводителното писмо към нея се пояснява, че тази огромна маса бежанци са насилствено прогонени от Турция през 1913 г., настанени са в България, където очакват да се върнат по родните си места и да влязат във владение на своите имоти.

На 16 август 1919 г. до Конференцията за мира е отправена „Бележка“ относно производството на тютюн в Ксантийско, в която се изтъква особеното значение на производството на тютюн за икономиката на България като основна експортна стока във външната ѝ търговия и се отправя предупреждение за опасността от превръщането на Гърция в монополист в производството на тютюн в Македония и Тракия, което би довело до налагането на високи цени на международните пазари. Инициативата цели да привлече вниманието на САЩ и американската делегация, които, като „чужди консуматори на тютюн“, са заинтересовани от запазването на България като тютюнопроизводител.

На 10 септември 1919 г. българската делегация на Конференцията за мир прави още едно усилие да наклони везните в полза на българските интереси в Тракия и предлага на вниманието на конференцията изложение върху Източна Тракия като продължение на вече връченото изложение за Западна Тракия. Тя отново припомня реокупацията на областта от Турция през 1913 г. и изгонването от нея „с най-голяма жестокост на почти цялото българско население – не по-малко от 200 000 души“, което живее разпръснато из България и води окаяно съществуване. Българската делегация настоятелно моли да му бъде дадена възможност да се завърне по домовете си и възстанови своята собственост и права.

Изложението по въпроса за Източна Тракия до линията Мидия – Енос съдържа свидетелства на учени и чужди пътешественици за българското присъствие в областта, както и сведения, които изтъкват важната роля на Одрин и неговата околност в живота на българите от столетия насам. Като излага тези доводи, българската делегация се надява, че Конференцията за мир ще ги вземе предвид при определяне бъдещата съдба на Тракия и с решенията си ще допусне да се завърнат в нея хилядите изгонени българи.

Българските опити за оказване на влияние върху преговорите за мир не се увенчават с успех и връченият на 19 септември 1919 г. проект за договор е по-тежък и от най-тревожните очаквания. Съюзните и сдружени сили не приемат нито една от бележките, направени от българската делегация по териториалните въпроси. На 27 ноември 1919 г. новоназначеният български министър-председател Александър Стамболийски подписва в парижкото предградие Ньой мирния договор, наложен от страните победителки. Той откъсва от България една десета от довоенната ѝ територия, в това число и Западна Тракия. В отдел „Тракия“ от политическите клаузи на договора, съдържащ единствен чл. 48, са формулирани следвоенните права и задължения на Антантата и на България в откъснатите от нея територии в Беломорието: България се отказва в полза на бившите съюзници от всички свои права върху територията на Тракия и се задължава да признае решението им за нея. Силите на Антантата, от своя страна, поемат задължението да осигурят „свободата на икономическите излази на България на Егейско море“, като условията за тях ще бъдат определени впоследствие. Откъснатата от България Западна Тракия е поставена под междусъюзнически режим на управление.

Заедно с Ньойския договор на България е наложено да подпише с Гърция Конвенция относно свободата за емиграция на малцинствата. В нея залягат принципите на доброволност и реципрочност при размяна на населението от двете страни, но в практическото ѝ приложение доброволността остава само пожелателен замисъл. Първоначално конвенцията визира само Егейска Македония, а Западна Тракия е включена в обсега на действието ѝ с допълнително споразумение от 26 октомври 1923 г. Моделът „размяна на население“ се налага като тенденция в уреждането на конфликтните междудържавни отношения в региона.

Ньойският договор налага на България тежки репарационни задължения, възлизащи на 2 250 000 000 златни франка, които трябва да бъдат изплатени в срок от 37 години от влизането му в сила. Установената с Ньойския договор сума на репарациите е непосилна за възможностите на българската икономика и държавен бюджет и се равнява на 22% от цялото национално богатство по данни за 1911 г. и впоследствие е преоценена.

Освен репарациите България трябва да компенсира съседите си с известно количество добитък и да предаде на Кралството на сърби, хървати и словенци по 50 хил. тона каменни въглища в течение на 5 години.

Военните клаузи на Ньойския договор лишават България от правото да има своя наборна армия, заменена с войска, набирана на доброволен принцип с численост до 20 000 души. Броят на жандармите, митническите служители, пазителите на горите, местната и общинската полиция се ограничава до 10 000 души, а пограничната стража – до 3000, така че общата численост на сухопътните сили да не надвишава 33 000 души. България се лишава от правото да разполага със съвременна военна техника, флот и авиация.

Приложението на каузите на Ньойския договор подлага на сурово изпитание живота на българите и състоянието на икономиката, а притокът на хиляди нови бежанци от откъснатите български територии усложнява бежанския въпрос в България.

Литература: Българската делегация за мира. Документи по договора в Ньойи. С., 1919; Кесяков, Б., Принос към дипломатическата история на България (1878–1925). Т. І–ІІІ. С., 1925–1926; Пантев, А., П. Петков. САЩ и България по време на Първата световна война. С., 1983; Христов, Хр. България, Балканите и мирът 1919. С., 1984; Трифонов, Ст. Антантата в Тракия 1919–1920. С., 1989; Аврамов, Р. Комуналният капитализъм. Т. I. С., 2007; Филчев, И. Тракийският въпрос и тракийското движение в България. С., 2018.
В. С.

 

 

 

На 16 септември (29 септември ) 1913 г. се подписва мирен договор между България и Османската империя, с който се урежда границата между двете държави след Междусъюзническата война. Съгласно клаузите му България губи Одринско, но запазва излаза на Егейско море между реките Марица и Места.

На 28 юли (10 август нов стил) 1913 г. след края на Междусъюзническата война се сключва Букурещки мирен договор, съгласно който България отстъпва на Румъния, Сърбия и Гърция територии с българско население.

19 февруари (3 март ) 1878 г.  –  подписва се мирен договор в Сан-Стефано (дн. Йешилкьой) между Русия и Османската империя, който слага край на войната между тях и спомага за началото на Третата българска държава.

На 17 октомври 2024 г. в град Кюстендил ще се проведе кръгла маса „Българите на Балканите отвъд граница след 1878 г. Кодът на оцеляването.“

Събитието ще се проведе в Хотел „Стримон Гардън“, kонферентна зала: „Кюстендил“, етаж 5 със следната програма:

13.30 ч. – Посрещане на гостите и регистрация
14.00 ч. – 14.30 ч. – Откриване и приветствия. Водещ проф. дфн Ваня Добрева
Вицепрезидент на България – Илияна Йотова
Кмет на Кюстендил – Петър Паунов
Ректор на УниБИТ – проф. дн Ирена Петева

Първи панел
14.30 ч. – 14.40 ч. – Представяне на проекта – проф. Боряна Бужашка
14.40 ч. – 15.30 ч. – Българските общности на Балканите: исторически
ракурси и съвременни предизвикателства – представяне от членове на екипа:
Българските общности в Р Албания;
Българските общности в Р Гърция;
Българските общности в Р Косово;
Българските общности в Р Румъния;
Българските общности в Р Северна Македония;
Българските общности в Р Сърбия;
Български общности в Р Турция.

Кафе-пауза – 15.30 ч. – 15.45 ч.

Дискусионен панел
15.45 ч. – 16.45 ч. – Българските общности – открити въпроси.

Кафе-пауза – 16.45 ч. – 17.00 ч.

Дискусионен панел
17.00 ч. – 18.30 ч. – Българските общности – открити въпроси.
18.30 ч. – 19.30 ч. – Обобщение и закриване на дискусията

Официална вечеря