НЬОЙСКИ МИРЕН ДОГОВОР 1919 – договор между България и страните от Антантата, с който България излиза от Първата световна война.
Подписан е на 27 ноември 1919 г. в парижкото предградие Ньой сюр Сен от министър-председателя Александър Стамболийски. От Антантата страни по договора са Съединените американски щати, Британската империя, Франция, Италия и Япония, посочени като основни сили, както и Белгия, Китай, Куба, Гърция, Хиджаз, Полша, Португалия, Румъния, Кралството на сърби, хървати и словенци, Сиам и Чехословакия. Ратифициран е на 15 февруари 1920 г. Влиза в сила на 9 август 1920 г.
Един от най-тежките договори в българската история, наложен на България от победителите след поражението ѝ в Първата световна война. Той откъсва от територията на страната области, населени с компактно българско население: Западните покрайнини (Босилеград, Цариброд и Струмица с околностите им, както и няколко села в Кулско), които се предават на Сърбо-хърватско-словенското кралство; Южна Добруджа, която отново преминава във владение на Румъния, и Западна Тракия, станала част от България след Втората балканска война.
От февруари до септември 1919 г. тракийският въпрос е сред най-оспорваните в комисиите и комитетите на Мирната конференция, занимаващи се с бъдещата българо-гръцка граница. Твърди защитници на претенциите на Гърция към Тракия са Франция и Англия, подкрепяни от Япония; резервирана към тях е Италия, доколкото тя самата има свои собствени планове в Източното Средиземноморие. Еволюция претърпява американската позиция – от приемането на българските права над Западна Тракия въз основа на етнически и стопански аргументи и разширяване на източната ѝ граница в Одринско в зависимост от границите на проектираната от тях Константинополска държава (през януари 1919 г.), през защитата на българския излаз на Бяло море през Западна Тракия до приемането на компромисното решение за Междусъюзническа Тракия под съглашенски мандат през септември 1919 г. и признаването с декларация на Американския конгрес от 20 януари 1920 г. на всички гръцки претенции над Източна и Западна Тракия.
До 26 юли 1919 г., когато в Париж пристига българската делегация, водена от министър-председателя Теодор Теодоров, почти всички условия на мирния договор с България са подготвени. Нерешен е само въпросът за Тракия. Сведенията, които достигат до българските делегати, вещаят предстоящото ѝ откъсване от българската държава. Задачата за съставяне на изложение за Западна Тракия и Източна Македония в отговор на гръцките претенции към тях е възложена на българските професори, експерти по въпроса – Д. Михалчев, Д. Мишайков и Йордан Иванов. Изложението е изпратено до Ж. Клемансо на 1 август 1919 г. В него се изтъква, че Западна Тракия не е била предмет на спор при сключването на Солунското примирие на 29 септември 1918 г. Срещу гръцките аспирации, целящи откъсването ѝ от беломорския бряг, България представя съображенията, които оправдават владението на територията между Места и Марица. Раздел І. „Исторически съображения“ представя българския характер на Тракия назад през вековете. В раздел ІІ. „Етнически съображения“ са изложени доказателства за числения превес на българите – християни и мюсюлмани – сред останалите народности в областта. На трето място, сред политическите и културните съображения се изтъкват постиженията на българското училищно дело, свидетелстващи за духовната еманципация и националната идентичност на българското население. Раздел ІV. „Икономически съображения“ обосновава стопанското единство между Тракия и България. Лишаването на България от беломорски излаз би имало пагубни последствия за нейната икономика и търговия и би я отделило от средиземноморските и океанските държави, каквато всъщност е била една от най-главните идеи на балканската политика на Централните сили. Предлаганият вариант България да ползва гръцко пристанище под гръцки суверенитет като икономически излаз на Бяло море е практически неосъществим и следователно – неприемлив. Изложението завършва с пожеланието, че като реши справедливо въпроса за Тракия, конференцията ще отстрани бъдещите съперничества на икономическа почва между България и Гърция и ще внесе в отношенията им дух на помирение, нужен за мирното им развитие. В приложения са дадени демографски и статистически данни в подкрепа на българските твърдения; декларация на депутатите мюсюлмани в българското Народно събрание от 5 март 1919 г., с която те заявяват, че нямат повод да предпочетат гръцкото управление пред българското; декларация от името на българските евреи в полза на присъединяването им към България, независимо дали са в Добруджа, Тракия или Македония.
За да обърне внимание към положението в Западна Тракия, Т. Теодоров допълнително изпраща до председателя на Мирната конференция Клемансо разяснение към изложението и специално подчертава, че българомохамеданското население в нея е още едно свидетелство за българския ѝ характер.
На 8 август 1919 г. Теодоров представя на Клемансо „Петицията на изгонените българи от Източна Тракия“ относно българския характер на Тракия. Петицията е изготвена от Върховния комитет на Тракийската организация и е подписна от 31 176 семейства със 166 650 членове. В съпроводителното писмо към нея се пояснява, че тази огромна маса бежанци са насилствено прогонени от Турция през 1913 г., настанени са в България, където очакват да се върнат по родните си места и да влязат във владение на своите имоти.
На 16 август 1919 г. до Конференцията за мира е отправена „Бележка“ относно производството на тютюн в Ксантийско, в която се изтъква особеното значение на производството на тютюн за икономиката на България като основна експортна стока във външната ѝ търговия и се отправя предупреждение за опасността от превръщането на Гърция в монополист в производството на тютюн в Македония и Тракия, което би довело до налагането на високи цени на международните пазари. Инициативата цели да привлече вниманието на САЩ и американската делегация, които, като „чужди консуматори на тютюн“, са заинтересовани от запазването на България като тютюнопроизводител.
На 10 септември 1919 г. българската делегация на Конференцията за мир прави още едно усилие да наклони везните в полза на българските интереси в Тракия и предлага на вниманието на конференцията изложение върху Източна Тракия като продължение на вече връченото изложение за Западна Тракия. Тя отново припомня реокупацията на областта от Турция през 1913 г. и изгонването от нея „с най-голяма жестокост на почти цялото българско население – не по-малко от 200 000 души“, което живее разпръснато из България и води окаяно съществуване. Българската делегация настоятелно моли да му бъде дадена възможност да се завърне по домовете си и възстанови своята собственост и права.
Изложението по въпроса за Източна Тракия до линията Мидия – Енос съдържа свидетелства на учени и чужди пътешественици за българското присъствие в областта, както и сведения, които изтъкват важната роля на Одрин и неговата околност в живота на българите от столетия насам. Като излага тези доводи, българската делегация се надява, че Конференцията за мир ще ги вземе предвид при определяне бъдещата съдба на Тракия и с решенията си ще допусне да се завърнат в нея хилядите изгонени българи.
Българските опити за оказване на влияние върху преговорите за мир не се увенчават с успех и връченият на 19 септември 1919 г. проект за договор е по-тежък и от най-тревожните очаквания. Съюзните и сдружени сили не приемат нито една от бележките, направени от българската делегация по териториалните въпроси. На 27 ноември 1919 г. новоназначеният български министър-председател Александър Стамболийски подписва в парижкото предградие Ньой мирния договор, наложен от страните победителки. Той откъсва от България една десета от довоенната ѝ територия, в това число и Западна Тракия. В отдел „Тракия“ от политическите клаузи на договора, съдържащ единствен чл. 48, са формулирани следвоенните права и задължения на Антантата и на България в откъснатите от нея територии в Беломорието: България се отказва в полза на бившите съюзници от всички свои права върху територията на Тракия и се задължава да признае решението им за нея. Силите на Антантата, от своя страна, поемат задължението да осигурят „свободата на икономическите излази на България на Егейско море“, като условията за тях ще бъдат определени впоследствие. Откъснатата от България Западна Тракия е поставена под междусъюзнически режим на управление.
Заедно с Ньойския договор на България е наложено да подпише с Гърция Конвенция относно свободата за емиграция на малцинствата. В нея залягат принципите на доброволност и реципрочност при размяна на населението от двете страни, но в практическото ѝ приложение доброволността остава само пожелателен замисъл. Първоначално конвенцията визира само Егейска Македония, а Западна Тракия е включена в обсега на действието ѝ с допълнително споразумение от 26 октомври 1923 г. Моделът „размяна на население“ се налага като тенденция в уреждането на конфликтните междудържавни отношения в региона.
Ньойският договор налага на България тежки репарационни задължения, възлизащи на 2 250 000 000 златни франка, които трябва да бъдат изплатени в срок от 37 години от влизането му в сила. Установената с Ньойския договор сума на репарациите е непосилна за възможностите на българската икономика и държавен бюджет и се равнява на 22% от цялото национално богатство по данни за 1911 г. и впоследствие е преоценена.
Освен репарациите България трябва да компенсира съседите си с известно количество добитък и да предаде на Кралството на сърби, хървати и словенци по 50 хил. тона каменни въглища в течение на 5 години.
Военните клаузи на Ньойския договор лишават България от правото да има своя наборна армия, заменена с войска, набирана на доброволен принцип с численост до 20 000 души. Броят на жандармите, митническите служители, пазителите на горите, местната и общинската полиция се ограничава до 10 000 души, а пограничната стража – до 3000, така че общата численост на сухопътните сили да не надвишава 33 000 души. България се лишава от правото да разполага със съвременна военна техника, флот и авиация.
Приложението на каузите на Ньойския договор подлага на сурово изпитание живота на българите и състоянието на икономиката, а притокът на хиляди нови бежанци от откъснатите български територии усложнява бежанския въпрос в България.
Литература: Българската делегация за мира. Документи по договора в Ньойи. С., 1919; Кесяков, Б., Принос към дипломатическата история на България (1878–1925). Т. І–ІІІ. С., 1925–1926; Пантев, А., П. Петков. САЩ и България по време на Първата световна война. С., 1983; Христов, Хр. България, Балканите и мирът 1919. С., 1984; Трифонов, Ст. Антантата в Тракия 1919–1920. С., 1989; Аврамов, Р. Комуналният капитализъм. Т. I. С., 2007; Филчев, И. Тракийският въпрос и тракийското движение в България. С., 2018.
В. С.
