БОРИС ОХРИДСКИ (1873–1838) – висш православен духовник, Охридски и Преспански митрополит и екзархийски заместник.
Роден е на 28 септември 1873 г. в Стара Загора със светското име Константин Георгиев Добрев. През 1894 г. завършва Духовното училище в Самоков, след което следва в Духовната академия в Санкт Петербург. Там приема монашество с духовното име Борис и е ръкоположен за йеродякон (1899). Завършва академията със степен „кандидат на богословието“. Завръща се в България и става учител-възпитател в Самоковското духовно училище.
През 1903 г. по покана на екзарх Йосиф I заминава за Цариград, където е назначен за протосингел на Българската екзархия. През 1904 г. е възведен в архимандритско достойнство. Взема активно участие в развитието на църковното и просветното дело на Екзархията в Тракия и Македония и подпомага освободителното движение на българите в Одринско и Македония.
На 6 август 1910 г. архимандрит Борис е хиротонисан за епископ Моравски и на 7 ноември с. г. е избран за митрополит на Охридско-Преспанската епархия. В Охрид той полага грижи за развитието на българското образование и просвета. Изявява се като защитник на българите пред османската власт и противник на сръбската и гръцката пропаганда в Македония. Занимава се и с книжовна дейност. През 1913 г. новата сръбска власт го прогонва от Охрид.
До 1915 г. митрополит Борис оглавява присъединената към диоцеза на Българската църква Маронийска епархия с център Гюмюрджина. По време на Първата световна война след влизането на българската армия в Охрид (24 ноември 1915 г.) се завръща в епархията си, а след кончината на митрополит Козма Дебърски поема управлението и на Дебърската епархия. Остава в Охрид до края на войната през 1918 г., след което се завръща в София.
До 1924 г. е член на Светия синод. След смъртта на Мелетий Велешки (14 август 1924 г.) поема поста на екзархийски заместник в Цариград, където остава до 11 август 1935 г. Като екзархийски заместник Борис Охридски се грижи за укрепването на Екзархийския институт в Цариград, за съхраняването на имотите на Българската екзархия, за развитието на българското църковно и учебно дело, за зачитането на малцинствените права на малкото останали българи в Турция. В качеството си на Охридски митрополит през 1931 г. той подписва Петицията на македонските български православни и източнокатолически духовници до Обществото на народите с искания те да бъдат върнати в своите епархии в Сърбия и Гърция, откъдето са прогонени, да се възстановят българските църковни общини там, да се върне българският език в богослужението и да се разреши на населението на македонските епархии, като му се гарантира свободата, да избира своите духовни пастири след смъртта на сегашните, съобразно с каноните на църквата.
След завръщането си от Цариград митрополит Борис се оттегля в Рилския манастир. Умира на 22 октомври 1938 г. в София, където е погребан.
Литература: Цацов, Б. Архиереите на Българската православна църква. С., 2003; Любенова, Л. Охридски митрополит Борис. С., 2014.
В. С.