Категория: Дейци

ПОПАЯНОВ, Георги Стойчев (1881-1951) – български революционер, одрински деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Известен етнограф.

Георги Попаянов (изписване до 1945 година: Георги попъ Аяновъ) с псевдоними Пожарски и Пожаревски е роден през 1881 година в село Дерекьой, Лозенградско. Син е на поп Стойчо Аянов. Завършва гимназията в Одрин. Работи като учител в Ново Паничарево, България. На 10 май 1901 година участва в изпращането на четата на Георги Кондолов от Алан Кайряк. През септември 1902 година става учител в Малко Търново. Участва в подготовката за въстание. Георги Попаянов е един от последните секретари на революционния комитет в този град. След потушаването на Илинденско-Преображенското въстание завършва Историко-филологическия факултет на Софийския университет и се завръща в Османската империя като учител в Одринската гимназия. След Младотурската революция през 1908 година ВМОРО се легализира. През септември 1908 г. се провежда конгрес на организацията в Одрин. Избира се ново окръжно Боево тяло в което е включен и Попаянов. Става пунктов началник в Алан Кайряк.
Установява се в Анхиало, България. При избухването на Балканската война в 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в 1 рота на Лозенградската партизанска дружина, под командването на роднината си Димитър Аянов. Носител е на сребърен медал „За заслуга“.
След окончателното прогонване на българите от Източна Тракия, той се установява в Бургас. Попаянов започва да се занимава с въпросите на историята от най-ранна възраст, но се активизира след 1923 г., когато изцяло се съсредоточава върху историята на Източна Тракия.
Той обикаля България и издирва тракийски преселници и бежанци. Попаянов написва две книги за Източна Тракия: „Странджа. Етнографски, географски и исторически проучвания“ и „Малко Търново и неговата окрайнина. Антропо-географски и исторически проучвания“. Събирач е на археологически, исторически, стопански, икономически, културни и фолклорни материали. Автор е на много публикации. Умира на 24 февруари 1951 година в Бургас.
Литература : Герджиков, Михаил. Спомени, документи, материали, Издателство „Наука и изкуство“, София, 1984 ; Николов, Борис Й. ВМОРО : псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999 ; Енциклопедичен справочник Малко Търново – Странджа. София, Община Малко Търново. Държавна агенция „Архиви“, 2009; Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация : Войводи и ръководители (1893-1934) : Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001 ;Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014 г.
ББ

Желязко Димитров Кондолов, повече известен като Георги Кондолов, е български революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, водач на Преображенското въстание. Използва псевдоними като Дедо Жельо, Капитан Жесиен Воло, Караман бей войвода. Роден е през 1858 година в село Велика, Малкотърновско. Рожденото му име е Желязко, но е прекръстен по-късно на Георги. Заради това е наричан Дядо Желю. Георги Кондолов произхожда от многодетно бедно семейство. Още от детските си години напуска дома си и е принуден да изкарва прехраната си като дърводелски чирак в Цариград. След Освобождението на България напуска Цариград и се установява на местоживеене в Хасково, където се запознава с Христо Арнаудов, братовчед на бъдещата му съпруга Донка, с когото откриват самостоятелна дърводелска работилница. Участва като доброволец срещу въстаналото помашко население в Родопите, в качеството си на войвода в отряда на Козлуджански отдел на 1-ва Еникьойска чета, където е награден с бронзов медал от княз Александър Батенберг. заедно с Георги Минков, Григор Дяков, Стоян Петров, Иван Златарев и други основава на 15 декември 1896 година клон на тракийското дружество „Странджа“. Участва и на 1-вия Учредителен конгрес на одринските дружества в България, проведен на 19 февруари 1897 година. След конгреса Петко войвода, Георги Кондолов, Стоян Петров и други създават таен революционен комитет с ръководител Петко войвода, като помощен орган към Централното дружество във Варна, който има за задача да подпомага организирането и изпращането на въоръжени чети в Тракия. През 1899 година става ръководител на македоно-одрински комитет, а в началото на 1901 г. в село Аланкайряк (днес Ясна поляна) формира агитационно-пропагандна чета от 10 души, която е предназначена да действа в района на Странджа планина. Междувременно се запознава с Гоце Делчев, който му гласува голямо доверие. Четата на Кондолов навлиза в района и обикаля селата Маглавит, Паспалово и Мокрешево, където се свързва с местните революционни комитети. Бягайки от турски аскер, четата достига родното село на Георги Кондолов. Четата отново е разкрита в района на Стоилово и Сърмашик, като след това се изтегля в България. Въпреки допуснатите грешки, поради неопитност и неспазване на революционната конспирация, първата чета на Кондолов изиграва важна роля за повдигане духа на населението в района на Странджа. Кондолов успява да привлече и посвети на делото значителен брой патриотично настроени българи в много малкотърновски села.
С втората чета Кондолов навлиза в Малкотърновско на 24 май 1902 г. През октомври заболява и временно напуска четата, като заминава на лечение в Бургас. След като възстановява здравето си, през месец ноември, Георги Кондолов отново застава начело на четата и обикаля селата Паспалово, Мокрешево, Карадере, Дерекьой, Пирок. В Чаглаик се среща с Лазар Маджаров, с когото уточняват канала за пренасяне на оръжие от Казъклисе – Горна Канара – Долна Канара – Таштепе – Ковчаз – Пирок. С втората си чета Кондолов постига значително по-големи резултати. Проведени са организационни мероприятия за укрепване на селските комитети. Изградени са смъртни дружини. Отделено е внимание на бойната подготовка на местното население. Четата допринася за заздравяване и разрастване на революционното движение в Малкотърновски район.

Третата чета на Кондолов, сформирана на 18 май 1903 г., обхваща южната част на Малкотърновски революционен район и отделни села от Лозенградско – Курудере, Дерекьово, Чаглаик и Пирок. Този път усилията на четата са насочени преди всичко към въоръжаване на населението и повишаване на неговата бойна подготовка, с оглед на предстоящото въстание. С третата чета, Георги Кондолов остава в Малкотърновско до обявяването на Преображенското въстание и с нея той пристига на конгреса на Петрова нива. Впоследствие четата образува бойното ядро на въоръжения отряд, начело на който Кондолов взема участие във въстанието. Илинденско-Преображенско въстание
Георги Кондолов освен като войвода на чета на 12-и Паспаловски район, е определен и за началник на въстаническите сили. За провеждане бойните действия в паспаловски участък, съгласно предварително съставен план, четата, която се състои от около 200 души е разделена на 3 отряда. Отрядът под личното командване на войводата Георги Кондолов, в който влизат Паспаловската и Мокрошевската смъртни дружини, състоящ се от 97 души има за задача да унищожи турския гарнизон в Паспалово. В навечерието на въстанието отрядът е разположен в района на височината Радославовци. На 5 август напуска изходния си район и започва придвижване към селото. Осигурителната бойна група обкръжава селото, а ударната, където се намира войводата, към полунощ трябва да започне атаката. Успоредно с тази акция войводата Дико Джелебов започва настъплението в село Стоилово. Георги Кондолов повежда четниците си към турската казарма. Войводата е ранен при опит да обходи турските сили откъм къщата на гърка Аристиди Ганозлията. Предварително там се скриват турски войници и изчакват революционерите. Четникът Серафим Стоянов изтегля войводата от полесражението на закрито място. Страдайки от непосилни болки Георги Кондолов моли четниците си да го убият с личната му пушка и да го избавят от мъките. Посочва Йосиф Македончето за свой заместник, а след жребий Димитър Желязков – Македончето застрелва войводата.
Погребан е тържествено на следващия ден от четниците си и населението от околните села. На 5 септември 1925 г. бойните другари на войводата Лефтер Мечев, Георги Чепов, Георги Ганчев, Тодор Петков и Димитър Арнаудов пренасят нелегално костите му в Малко Търново в съндъче. На него изписват „Делото е свято. Проклети ще бъдете, ако не продължите борбата“, които са последните думи на Кондолов преди да издъхне.

На 22 май 1950 година село Мързова е прекръстено на Кондолово в памет на войводата Георги Кондолов. На негово име са кръстени още улици, училища, читалища и други. В Малко Търново се намира паметник костница на Георги Кондолов и музейна сбирка, а в Националния военноисторически музей се пазят пелерина и пушка, принадлежали на Кондолов. Ценни са и книгите на Иван Пандалеев Орманджиев „Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско“ (1896 – 1903), I, и „Георги Кондоловъ и дейностьта му въ Страндженското въстание“ издадена в Бургас през 1927 година, съдържаща 5 портрета на войводата. Народът възпява делата на Георги Кондолов и в песента „Кондолов, страшен комита“. По-късно костите му са преместени на Петрова нива.

 

БОРИС ОХРИДСКИ (1873–1838) – висш православен духовник, Охридски и Преспански митрополит и екзархийски заместник.

Роден е на 28 септември 1873 г. в Стара Загора със светското име Константин Георгиев Добрев. През 1894 г. завършва Духовното училище в Самоков, след което следва в Духовната академия в Санкт Петербург. Там приема монашество с духовното име Борис и е ръкоположен за йеродякон (1899). Завършва академията със степен „кандидат на богословието“. Завръща се в България и става учител-възпитател в Самоковското духовно училище.

През 1903 г. по покана на екзарх Йосиф I заминава за Цариград, където е назначен за протосингел на Българската екзархия. През 1904 г. е възведен в архимандритско достойнство. Взема активно участие в развитието на църковното и просветното дело на Екзархията в Тракия и Македония и подпомага освободителното движение на българите в Одринско и Македония.

На 6 август 1910 г. архимандрит Борис е хиротонисан за епископ Моравски и на 7 ноември с. г. е избран за митрополит на Охридско-Преспанската епархия. В Охрид той полага грижи за развитието на българското образование и просвета. Изявява се като защитник на българите пред османската власт и противник на сръбската и гръцката пропаганда в Македония. Занимава се и с книжовна дейност. През 1913 г. новата сръбска власт го прогонва от Охрид.

До 1915 г. митрополит Борис оглавява присъединената към диоцеза на Българската църква Маронийска епархия с център Гюмюрджина. По време на Първата световна война след влизането на българската армия в Охрид (24 ноември 1915 г.) се завръща в епархията си, а след кончината на митрополит Козма Дебърски поема управлението и на Дебърската епархия. Остава в Охрид до края на войната през 1918 г., след което се завръща в София.

До 1924 г. е член на Светия синод. След смъртта на Мелетий Велешки (14 август 1924 г.) поема поста на екзархийски заместник в Цариград, където остава до 11 август 1935 г. Като екзархийски заместник Борис Охридски се грижи за укрепването на Екзархийския институт в Цариград, за съхраняването на имотите на Българската екзархия, за развитието на българското църковно и учебно дело, за зачитането на малцинствените права на малкото останали българи в Турция. В качеството си на Охридски митрополит през 1931 г. той подписва Петицията на македонските български православни и източнокатолически духовници до Обществото на народите с искания те да бъдат върнати в своите епархии в Сърбия и Гърция, откъдето са прогонени, да се възстановят българските църковни общини там, да се върне българският език в богослужението и да се разреши на населението на македонските епархии, като му се гарантира свободата, да избира своите духовни пастири след смъртта на сегашните, съобразно с каноните на църквата.

След завръщането си от Цариград митрополит Борис се оттегля в Рилския манастир. Умира на 22 октомври 1938 г. в София, където е погребан.

Литература: Цацов, Б. Архиереите на Българската православна църква. С., 2003; Любенова, Л. Охридски митрополит Борис. С., 2014.
В. С.