Антон Лебанов е известен банатски българин, общественик, юрист, журналист и поет. Роден на 14 ноември 1912 г. във Винга, населено място в областта Банат – Румъния. Завършва гимназиално образование през 1921 г. в Пиаристкия лицей на Тимишоара, а висше със специалност право – в Университета на Клуж през 1935 г. Веднага започва адвокатска практика във Винга, както и да се изявява като поет и общественик и се включва в челния строй на будната патриотична интелигенция, а от 1933 г. – като журналист и политически деец на банатските българи.

По време на учението си в лицея и университета Лебанов започва да пише поезия на своя роден диалект, който е признат за втори вариант на българския книжовен език. Първите му стихове са свързани с родния дом и природата, а през 1932 г. завършва голямата поема „Събуждане“. Активната обществена позиция го провокира да пише за „събуждането“ на банатските българи и осъзнаването им като малцинство. Лебанов е постоянен автор на вестник „Банатски български гласник“, издаван от Карол Телбизов, като от 1935 до 1940 г. е заместник, а до 1943 г. – главен редактор на този стожер на второто българското възраждане в Банат. Той е един от вдъхновителите и пряк участник във всички културни и политически начинания на българите в Румъния през 30-те и 40-те години на XX век. С много любов и преданост, влагайки всичките си интереси по история, философия, литература и изкуства, работи за активиране духа на героичните чипровчани.

Една от статиите на Антон Лебанов от 15 март 1936 г. е своеобразна програма за действие на банатското българско малцинство, за единство в „мисленето, усещането и работата“. Тази дейност се съпътства с издаването на вестници и книги, чиято цел е духовното възраждане и оцеляване.

Неуморната му дейност е не само културна и просветна. Лебанов участва в състава на делегацията на банатските българи и в проведения Първи извънреден конгрес на представителите на българите, населяващи всички покрайнини на Румъния на 21 и 22 май 1936 г. в Букурещ.

Антон Лебанов има голям принос за освобождаването на 1145 българи от Вардарска Македония, Западните български земи и Войводина, пленени през април 1941 г. от германската армия, които заедно с войниците от различни националности в тогавашна Югославия са затворени във военнопленнически лагер край Тимишоара в Румъния. Той се среща с коменданта на лагера и поставя въпроса за свободата на българите, осъществява връзка с българското правителство и организира изхранването на военнопленниците – българи до изпращането им по родните места, подпомаган от съпругата си и доброволци около нея.

Антон Лебанов идва в България с последната голяма преселническа вълна през 1943 г., по силата на Крайовския договор от 1940 г., за да избегнат пращането им на Източния фронт. Настанява се в София и работи в дирекция „Печат“ в Министерство на информацията, в Българската телеграфна агенция като редактор с унгарски и румънски език и кореспондент на румънската агенция „Аджерпрес“. За дългогодишната си дейност в БТА получава наградата „Златно перо“, а от унгарската телеграфна агенция MTI – отличието „Почетен член“. При едно от честванията на Чипровското въстание е награден с медал „Петър Парчевич“. През 2002 г. Държавната агенция за българите в чужбина награди Антон Лебанов със своя паметен медал „Иван Вазов“ за неговата цялостна културна и обществена дейност. До сетните си сили не е прекъсвал литературната, историческата и изследователската си активност в чипровчански дух. Ценителите му от Банат, които през 2006 г. издадоха лиричния му сборник „Младежки спомени“, в последните му дни го уведомиха, че е готов за печат неиздаден негов труд.

 

Карол Телбизов (1915-1994) е банатски българин от рода на Грасуловите, професор, правист, историк, и етнограф. Роден е на 10 април 1915 г. в Стар Бешенов, Австро-Унгария, днешна Румъния. Завършва лицей в Тимишоара, където изучава история, литература на унгарски език и получава солидни познания по класически езици. През 1938 г. завършва право в Университета в Клуж.

През студентските си години успешно издава за сънародниците си в Банат вестник „Banatski balgarski glasnik“ с тиражи от 1000 – 1500 броя в периода 1935 – 1943 г. и „Banatski balgarski kalindar“ в периода 1936 – 1940 г. По време на румънската окупация на Южна Добруджа ратува за сближаване и обединяване на българските малцинства в Добруджа и Банат.

Защитава докторска дисертация по правни и държавни науки в Софийския университет през 1942 г. През 1943 г. заедно със семейството си се завръща в родината на прадедите си България с последната вълна преселници банатски българи и се заселва в село Бърдарски геран, Белослатинско. През 1946 г. започва преподавателска и научна работа във Варненския университет.

Научните му трудове целят съхраняването на богатото наследство на нашите деди и са скромен принос към многовековната култура на колоритната банатска общност.

Един от най-видните представители на банатските българи, умира във Варна на 3 август 1994 г. Професор д-р Карол Телбизов е почетен гражданин на град Чипровци от 1985 година въз основа на заслугите му за изследването на историческото минало на Чипровския край и за усърдна обществена дейност за поддържане на националното съзнание на преселените в Банат чипровчани.

Банатските българи с почит към многостранната му книжовна, просветна и научна дейност издигнаха през 2011 година паметник на проф. Телбизов в родното му място Стар Бешенов.

По-значимите му научни разработки са:

•  „Българските търговски колонии в Трансилвания през ХІІІ век“;
•  „Общинското самоуправление на банатските българи под унгарска и австрийска власт“;
•  „Традиционен бит и култура на банатските българи“;
•  „Народната носия на банатските българи“;
•  „Банатската българска книжнина“;
•  „Българската регионална художествена литература в Банат“.

Георги Стойков (Сава) Раковски, (по рождение Съби Стойков Попович), е бележит публицист, писател, историк, етнограф и създател на революционното движение за освобождение на България.

Роден е през април 1821 г. в гр. Котел в заможно семейство. Родственик с Богориди и Мамарчеви. Учи в Котел, после в Карлово при Райно Попович и завършва гръцката гимназия в Цариград.

През лятото на 1841 г. Раковски се установява в Браила и участва във Втория браилски бунт. През февруари 1842 г. е арестуван и осъден на смърт. Спасен е от гръцкия консул и емигрира във Франция.

В Букурещ издава в. „Будащност” (1864), и редактира сп. „Българска старина” (1865).

В Букурещ Раковски става безспорен ръководител на българската емиграция. Поддържа преки контакти с румънското правителство и с дейци от цяла Румъния и Молдова. През 1866 г. на румънска земя се движи в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

Раковски стига до идеята, че българският народ трябва да разчита на собствените си сили. Затова в края на 1866 г. изработва своя Трети план за освобождение на България, наречен „Привременен закон за народните горски чети през 1867 лето”.

В този закон се предвижда подготовката на общо въстание от централно ръководство – „Върховно началство”, начело на българска армия, състояща се от чети, които по даден сигнал ще преминат в България. През пролетта на 1867 г. Върховното началство подготвя и изпраща в България четите на Филип Тотю и на Панайот Хитов.

През 1867 г. е определен и включен като знаменосец в четата на Панайот Хитов, която се подготвя за прехвърляне в България. Заедно с четата изживява всички трудности и разочарования по време на похода в Балкана. Заедно с четата преминава в Сърбия и постъпва във Втората българска легия (1867-1868).

Георги Раковски се разболява тежко и умира на 09.10.1867 г. Неговите заслуги за българското освобождение са изключителни. Със своята пламенна публицистика е художествена дейност, с теоретичните си и практически трудове и планове, с авторитета си на енциклопедична личност той възпитава цяло поколение, което продължава неговото дело.

Панайот Станчов известен с псевдонима Панайот Черна, по името на родното си село – Черна.

Панайот Черна (1881-1913), изтъкнат румънски поет, литературен критик и преводач от български произход, е син на Панайот Станчов Димитров, който е роден през 1853 г. в Шумен. Майка му Мария е дъщеря на Васил и Димитра (Мита) Ташкови – деца на преселници от Ямбол.

След селското училище завеждат малкия Панайот в Браила да учи в лицей. Целият му път е свързан с жажда за знание и мечта за духовно съвършенство – от една страна, и мизерия, лишения и болести – от друга. След Браила следва в Букурещ. Заради известни финансови затруднения, Черна завършва университета едва през 1906 г. Разболява се сериозно от туберкулоза и затова трябва да смени климата. Черна пътува из цяла Румъния и често посещава Южните Карпати.

Чрез стипендия и подпомагане от приятели, Черна продължава обучението си в Германия, като се колебае между философията и поезията. Потвърждение на това е и докторската му теза, която се нарича „Поезия на мисълта”. От 1910 до началото на 1912 г. Черна учи в университета в Лайпциг, където негови преподаватели са известни философи и психолози като Вилхелм Вунд, Едуард Шпрангер и Ханс Фолкелт.

Панайот Черна умира в Лайпциг, скоро след като получава дипломата си. Поетът първо е погребан в германския град, но по-късно е препогребан в Букурещ, в гробището Белу.

За поезията му вече се говори с възхищение. Името му се поставя редом с това на Михай Еминеску. Но литературната критика не пропуска да отбележи, че румънският му не е перфектен, че се усеща влиянието от родния му български език.

Творчеството на Панайот Черна не е обемисто – един том с поезия, докторска дисертация, студия за Еминеску и „Фауст”, няколко рецензии. Ранната смърт спира талантливото му перо. Но той успява да се утвърди като име, а поезията му продължава да интересува читателите и до днес. През 2006 г. е отпечатана в гр. Кюстендил книгата на Жеко Попов и Валериу Рапяну „Панайот Черна – човекът и поетът”, издадена на румънски и български език.

Стефан Дуньов – банатски българин

Оставил трайни следи със своя живот и дейност в четири държави: България, Румъния, Унгария, Италия

Стефан Дуньов е родом от Винга,  син е на българи-преселници от Чипровци, напуснали пределите на родната земя след края на Чипровското въстание от 1688 г.

ЕНЦИКЛОПЕДИЯ НА БЪЛГАРИЯ

Личността на Стефан Дуньов и редица научни негови публикации представена в „Енциклопедия на България“ в следната статия:

“ДУНЬОВ Стефан Стефанус роден 28 юли 1816 г. в град Винга, Банат, тогава в Австро-Унгария, сега Румъния – починал 31 август 1889, гр. Пистоя, Италия, банатски българин, участник в Унгарската революция през 1848-1849 гг., в италианското революционно националноосвободително движение, полковник от италианската армия. Потомък на чипровчани, преселили се в Банат (тогава Австро-Унгария, сега Румъния) след Чипровското въстание от 1688 г. Следва право в Будапеща (18401843), където се сдружава с будните ръководители на унгарската революция.

След като получава докторат по право и финанси, Дуньов се заселва в град Арад (Сега Западна Румъния), където работи като нотариус и адвокат. Посреща с възторг мартенската революция през 1848 г. в Будапеща и подкрепя активно нейната програма. Избран е за член на окръжния и градския комитет в град Арад, а после постъпва в арадската национална гвардия.

Като командир на отряд от банатски българи той се сражава геройски в защита на революцията и стига до чин полковник в унгарската революционната армия. След поражението на революцията Дуньов е осъден на смърт, но през 1852 г. присъдата му е заменена с 10-годишен крепостен затвор. При избухването на Австро-италианската война 1869 г. Дуньов се прехвърля нелегално в Италия и постъпва в италианската армия.

Препоръчан на Джузепе Гарибалди, той поема командването на полк доброволци и участва в боевете за освобождение на Южна Италия (1860-1861 г.). В битката при река Волтурно (1 октомври 1860 г.) полкът му задържа напора на многочислена неаполитанска войска, но Дуньов е тежко ранен и остава завинаги инвалид.

За храбростта си е награден с високи италиански военни отличия, произведен в чин полковник и поздравен лично от Гарибалди. Предложен е задочно от сънародниците си – банатски българи вингани за народен представител. Верен на революционните идеи, Дуньов отказва да се завърне в Унгария. До края на живота си остава в Италия, но е свързан активно с унгарската революционна емиграция. В писмата си подчертава своя български произход

Дуньов е автор на популярни икономико-географски трудове, издадени в Италия.

Потомък на чипровските бунтовници-борци за свобода и справедливост, банатски българин, гнил в имперски затвори и проливал кръвта си в две въстания, извървял достойно своя път сред революции и реформи, сред бойни полета и съдебни зали, сред командирки саби и журналистически пера, за да бъде оспорван и да остане в историческата памет на българи, унгарци, италианци и румънци като символ на устрема към свобода и знание.

 

ЗА ДА ГО ИМА И ДА СЕ ПОМНИ:

 

• В Румъния гр. Арад има Фонд „Дуньов“
• В гр. Винга е запазена къщата, в която е роден и е живял Стефан Дуньов. В нея е живял последния от мъжете Дуньови – Иван Дуньов (1933-1998гг.).
• През 2002 г. в България, гр. Велико Търново на площад, носещ неговото името е поставена възпоменателна плоча. Текстът на плочата, написан на български, унгарски и италиански гласи: „Стефан Дуньов (1816-1889) Достоен син на българския и унгарския народ. Офицер и герой от освободителните борби на Кошут и Гарибалди. От община Шопрон, община Велико Търново и посолствата на Унгария и Италия в София“.
• В България е направен филм за героя Дуньов, а в националната библиотека „Кирил и Методий“ в София съществува Фонд „Дуньов“.
• Софийска улица носи неговото име.
• Български историци с публикации за дейността и живота на Стефан Дуньов: Г. Нешев, Карол Телбизов, Михаил Шихков, Атета Каменова- Борин и др.
• 7 септември 2013 г. в гр. Чипровци по случай 325- годишнината от Чипровското въстание е открит паметник на Дуньов – дело на скулптора Огнян Кожухаров. На четири езика (български, унгарски, италиански и румънски) е изписано: “Полковник Стефан Дуньов (1816- 1889) достоен син на българския, унгарския и румънския народи, офицер и герой от освободителните борби на Кошут и Гарибалди“.
• Италианският изследовател д-р Карло Онофрио Гори е проучил дейността на Стефан Дуньов. В историческото съвременно списание „Микростория“ е публикувал статията: „Дуньов – геройгарибалдист във Пистоя“, в която отбелязва изключителния героизъм на Стефан Дуньов при Волтурно и описва подробно живота и дейността на му.
• Унгарците го почитат и го имат за свой герой. Една улица в Будапеща носи името на Стефан Дуньов.
• В Будапеща през 2017 година е открит mаметникът на Стефан Дуньов по идея на Българското самоуправление. Автор на бюст-паметника е скулпторът Огнян Кожухаров.
• Писателят Лайош Лукач пише две книги, в които отделя важно място на този революционер-гарибалдист: „Унгарски гарибалдистидоброволци и Кошут (1860-1861)“ и „Гарибалди и унгарската емиграция (1860 – 1862)“.
• Държавната библиотека в Будапеща има Фонд „Дуньов“.