Категория: Албания

Зехрудин Докле (на албански: Zehrudin Dokle), брат на Намик Хамза Докле, е албански актьор, режисьор и преводач от български произход. Роден на 12 януари 1952 година в село Борие, област Гора, Албания.
Той е също български общественик и предприемач, притежава строителна фирма. Съосновател, съдружник и изпълнителен директор на фирма „АлбаСоф ООД“. Председател на Културно-просветно дружество „Иван Вазов“ в Тирана, Албания. Учредител и лидер е на създаденото през 1999 година в Тирана Културно-просветно дружество „Иван Вазов“. От 2003 година е сред организаторите на Международния театрален фестивал „Бутринт 2000“. През 2005 година е отличен с орден за приноса си за популяризирането на българската култура по света. Превежда на албански език произведения на Николай Хайтов и Чудомир.

Селата в областта Голо Бърдо, Албания – демографски бележки от периода 1873–1940 г.

Доц. д-р Веселка Тончева

В различни публикации в периода 1873–1940 г. могат да се проследят различните варианти в числеността, както и в записването на имената на голобърдските селища (вкл. и селищата, които са на територията на днешната Република Северна Македония, които след 1912–1913 г. попадат в границите на Кралство на сърби, хървати и словенци). В изложената таблица могат да се видят различните названия на селищата в сравнителен план, а използваните източници са следните:

1. Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г., Македонски научен институт, С. 1995 (с. 173–175);

2. Васил Кънчов, Македония. Етнография и статистика!, С., 1900 (с. 261-262);

3. Димитър Гаджанов, Мюсюлманското население в новоосвободените земи. – В: Научна
експедиция в Македония и Поморавието – 1916, С., 1993, с. 231–283;

4. Светлозар Елдъров, Българите в Албания 1913–1939. Изследване и документи, С., 2000 (Докладите на Сребрен Поппетров от 1925–1931 г.);

3. Стамат Стаматов, Град Дебър и неговото основаване. Първо приложение на
периодичното списание „Дебърски глас”, С., 1938;

6. Миленко Филиповий, Голо Брдо. Белешке о населима, пореклу становиштва народном животу и обичарима, Скоплье, 1940.

…

Целият текст прочетете по-долу:

Тончева. В. Селата в областта Голо Бърдо, Албания – демографски бележки от периода 1873–1940 г.

Трудова мобилност (овчарство, гурбети и печалбарство) и миграции на гораните в Косово и Албания

Доц. д-р Веселка Тончева

От редица документи е видно, че овчарството в Гора е развито още в Средните векове – като пример се посочват селата Брод, Рестелица, Зли поток, Радеша и Крушево (които днес са в косовската част на областта Гора) (Лутовац 1955: 14). Според информация от края на ХІХ – началото на ХХ в. някои селяни притежават по 5000-7000 овце, като в това отношение Рестелица си съперничи с Брод (Jастребов 1904: 91) – тези две села са посочвани като най-активно занимаващи се с овцевъдство (Срећковић 1865: 69–70). Познатият модел на Балканите за зимуване на стадата на юг функционира и в областта Гора. Най-честа дестинация е Беломорието: Дойран, Велес, Лариса, Солун, Йенишехир, Ксанти, Драма, Кавала, дори Смирна (Измир). Сведенията сочат, че гораните имат доста висока степен на мобилност и се придвижват свободно до средата на ХІХ в. Запазването на тази свобода в рамките на Османската империя е посочвано като една от причините за приемането на исляма (Лутовац 1955: 15).

Сръбският автор Д. Кривокапич детайлно разглежда овчарството в Шар планина – пасища, бачила, аргати, зимни станувания, живота на овчарите и пр. (Krivokapić 1969: 208–226). Той го дефинира като „полуномадски начин на овчарлък“ и посочва конкретни представители на този поминък от областта Гора – от Тетовска страна това е Джеладин-чая с 5000 овце, а от горанска – в с. Брод, Абедин Баймок-чая с 3600 овце и Рамадан-чая с 12000 овце – последните имали зимовища на Овче поле (Krivokapić 1969: 209-210). Друг автор, Р. Младенович, отбелязва също, че през зимните месеци гораните се придвижат със стадата си до Овчеполската котловина и Солунското поле, а зимовищата им са из цялата тогавашна Османска империя – от Метохия и Моравия до Мала Азия, а най-често около Дойран, Велес, Лариса, Солун. В албанската част на Гора споменът за зимуване на стадата в Гърция е все още актуален, дори се посочва като причина за наличието на конкретен топоним – Гърчко търло, както и за назоваването на местните гурбетчии с прозвището „гърци“, поради пребиваването им в Гърция.

В средните векове овчарството при гораните е особено развито, но за общността това продължава да е основен поминък и по време на Османската империя. Една от главните причини за това е стимулиращата държавна политика, продиктувана от растящата потребност от вълна на имперските и европейските пазари, а на вътрешните – и от месо. Едновременно с това обаче се регистрира и растяща несигурност в държавата, особено в планинските и маргинални региони, какъвто е Гора (Младеновић 2001: 41). И така до средата на ХІХ в., когато настъпват промени в профила на горанската общност по отношение на поминъка. През втората половина на този век овчарството постепенно започва да запада, тъй като в Османската империя настъпва анархия и горанските територии стават прицел на разбойниците „арбанаси“ от съседната област Люма. Традиционният основен поминък на гораните, свързан със свободни движения и зимувания на Адриатическо и Егейско море, в Тракия и Анадола, постепенно бива изместен от занаятчийството, от една страна, и от друга – от гурбетите и миграциите, свързани с печалбарството (Селищев 1929: 405-406; Трифуновски 1952: 415-416; Дармановић 1995: 151; Хасани 1995: 155 и др.).

Същата причина – липсата на сигурност поради постоянните набези на албански разбойнически банди изтъква и Й. Цвийч по повод упадъка на овцевъдството и бързото разрастване на гурбетчийството в Западна Македония (Маврово, Полог, Горна и Долна Река и др.) (Цвиjић 1931: 134-35; Цвиjић 1903: III). Акад. Й. Иванов споделя своите наблюдения от научноизследователската експедиция в Македония и Поморавието през 1916 г.: „Земята на горани е гола, студена и неплодородна, но, от друга страна, е богата с паша и е пригодна за дребно скотовъдство. Овчарството там щеше да вирее много добре, ако не бяха зулумите на албанците. Горани не обичат твърде своите западни съседи, люмските албанци, едни от най-свирепите планинци в Албания, а себе си смятат, и с право, като най-кротки и мирни хора. Албанското влияние там е сполучило да се наложи и в някои горански села населението е вече двуезично, та се говори български и албански, а други села са вече съвсем поалбанчени. Това е станало през първата половина на ХІХ в., когато албанците бяха станали всесилни в Северна Македония и когато Абдурахман паша и Хавзи паша владееха от Тетово и Скопие почти като самостойни господари“ (Иванов 1993: 140-141).

Активирането на мъжкия гурбет в късните векове на съществуване на Османската империя се дължи на разпада на аграрната система в империята и социално-икономическата криза от края на ХVІІІ – началото на ХІХ в., довели в планинските региони до западане на добре развитата и поддържана от властта мрежа от овцевъди, снабдяваща армията и големите градове (Hristov 2008: 219). И още една причина посочва П. Христов за замирането на аграрните миграции и тя ми се струва особено важна за област като Гора – като завършваща точка той дефинира Балканските войни (1912–1913) и новите политически граници, разсекли преразпределената територия на някогашната Османска империя (Христов 2010: 14).

Занаяти, които се развиват по това време в Гора, са ковашкият и тюфекчийският (пушкарският). Известна е една група пушкари от Гора, които мигрират в Призрен в края на ХVІІІ – началото на ХІХ в. „На половин час от Глубочица е с. Зли поток“, пише Ястребов, „чиито жители се отличават със знаенето на ковачеството“ (Jастребов 1904: 92–93). Лутовац отбелязва, че селата Бачка, Вранище, Рапча и Крушево са били център на ковашкия и пушкарския занаят. Пушкарството се развива в средата на ХІХ в., а в Рапча например е активно чак до началото на Втората световна война. В Кръстец (Крстац) – Горни и Долни, заради близките борови гори до скоро се развива и дърводелството. Това твърдение не е изненадващо, тъй като се знае, че пространството между планините Кораб, Коритник и Шар е било покрито с гори, но с увеличаване на населението те са унищожавани с цел разширяването на обработваемата земя (Jастребов 1904: 91). Такава информация е позната и в албанската част на Гора – дори нещо повече, съществува фолклорен разказ за „унищожаването“ на горите около с. Шищавец – за майка, чието дете изчезва в гората, поради което тя я запалва.

Условията в Гора през ХІХ в. водят до разгръщане на печалбарството и гурбетите. Според различни източници към средата на века няма къща в Гора, от която да няма представител на гурбет (Цвиjић 1903: III). Гораните, както и населението на съседната Сретечка (Средска) област, се занимават с печалбарство, като за гораните трябва да се посочи най-вече сладкарството, което е относително ново занимание за тяхната традиция. Както отбелязва и Сречкович – още в средата на ХІХ в. в Белград мигрират много злипоточани, а и от други села, които обикновено са бозаджии (Младеновић 2001: 42). В началото на ХХ в. Ястребов пише, че гораните са известни като „салепчии“, „бозаджии“ и „алваджии“ в цяла Турция, България и Сърбия. И Цвийч посочва като най-типични гурбетчийски практики – „салепчии“, „шечерджие“ и обикновени зидарски работници, други са бакали и механджии (Цвиjић 1931: 134–135).

Същата информация дава и Й. Иванов: „Главният поминък на торбешите в същинската Гора сега е бузаджилък. Преди 80 години страната е била скотовъдска. Големи стада са пасли по широките пасища и са давали поминък на населението. Арнаутските грабителства са съсипали скотовъдството и населението е почнало да се скита по чужбина и да се поминува с правене на боза. Горенски бозаджии има по цяла Турция, България, Влашко, Сърбия и много по Мала Азия“ (Кънчов 1900а: 102). Под линия авторът добавя, че „в София дохождат от Призренска Гора бузаджии, които държат 3-4 дукяна. С тях всяка година дохождат малки 10-12 годишни деца, някои за пръв път. От тях би могло да се проучи тамкашното наречие“ (Кънчов 1900б: 29). Това препитание на гораните от началото и средата на ХІХ в. се отнася за цялата област, функционираща по онова време като единно пространство.

Цвийч отбелязва още, че всички котловини на юг от Шар планина до южната граница на Сърбия представляват региони с много добри природни и икономически параметри и си задава въпроса – защо тогава в последните 40-50 години (публикацията му е от 1931 г.) така масово се развива печалбарството и към съответния момент няма нито една къща, от която да няма печалбар в Сърбия, Румъния, България, а в последните 20 години и в Америка (Цвиjић 1931: 199). И пак се връщам към набезите на люмляните, споменавани от редица автори – Х. Хасани (самият той произхождащ от Призренска Гора) пише: Имало е време, в което в Гора не можело да се види нито един мъж, освен старците и децата (всички са на гурбет), и се е налагало жените да играят мъжка роля при нападенията от люмляните. И този автор твърди, че развитието на гурбетчийството се дължи на западането на овчарството, заради нападенията на „арамии-качаци“ от Албания. Защо обаче ориентацията е точно към сладкарство, той не се наема да обясни (Хасани 1995: 155).

Според друг автор, Бойович, по традиция наред с овчарството, гораните винаги са били познати като зидари, дърводелци, терзии, а печалбарството ги е научило и на други занаяти – стават солидни производители на сладкиши, готвачи и „бурегджии“, т.е. производители на „бурек“ (Боjовић 1979: 139). Цвийч твърди, че след намаляването на животновъдството гораните тръгват по гурбети, и то като строители в цяла Сърбия, България и Румъния (Цвиjић 1931: 202–204). В сравнителен план тук може да бъде посочена общността от областта Голо Бърдо, Албания, чиято историческа съдба е колкото сходна, толкова и различна – голобърдци също са известни като гурбетчии, но за тях се знае, че са именно майстори строители/дюлгери, които са работили дори в най-отдалечените точки на Османската империя.

И така, гораните са гурбетчии – те наричат печалбата „гурбет“ или „иде се на пут“ (Дармановић 1995: 152). Гораните, както и техните съседи от Ополье и горанските села Урвич и Йеловяне в днешната Република Македония, по- рано често са се самоназовавали „торбеши“ и „гурбети“. Джогович споменава, че те са ходили на гурбет в (бивша) Югославия, но и в Турция, България, Гърция, Румъния, също и в много западноевропейски държави, та чак и до Магреб (област в Африка на север от Сахара и на запад от Нил, в най-тесен смисъл съвпада с Атласките планини. Във френския език и култура под Магреб се разбират само бившите френски колонии Алжир, Мароко и Тунис, по-рядко също Либия и Мавритания. На арабски името обозначава само Мароко) (Џоговић 1989: 128). И днес гурбетчийството на гораните е силно изразено, дори и поставено в съвременния контекст на (е)миграционните процеси…

Целият текст четете по-долу:

Тончева. В. Трудова мобилност (овчарство, гурбети и печалбарство) и миграции на гораните в Косово и Албания

             Албания – етнодемография. Законодателство в областта                                             на  правата на малцинствата
                                                                                                             Д-р Антон Панчев

Албания се обявява за единна и неделима държава в своята Конституция1, като в нея са посочени и основните права на малцинствата. Различните етнически общности в Албания получават свой юридически статут в зависимост от техните характеристики. За национални малцинства се признават тези общности, които имат своя държава и споделят пълния набор от характеристики: национална идентичност, език, култура, обичаи, религиозна еднородност и др. С такъв статут в Албания се ползват гръцкото, македонското и черногорското малцинство. Други общности, като ромите и арумъните, се смятат за етно-езикови малцинства, защото не отговарят на другите критерии, за да попаднат в първата категория. Конституцията на Република Албания провъзгласява пълното равенство на всички граждани пред закона и признава правото на лицата от етническите малцинства „да изразяват свободно, без да им се забранява, нито да се принуждават, своят етническа, културна, религиозна и езикова принадлежност”, както и правото „да ги запазват и развиват, да учат и да се обучават на своя майчин език, както и да се сдружават в организации и сдружения за защита на техните интереси и идентичност”2. Освен конституционните гаранции, Албания е подписала и ратифицирала основните международни документи, свързани с правата на етническите малцинства, като Конвенцията на Съвета на Европа за защита на националните малцинства (подписана на 29.06.1995, влязла в сила от
1 Конституция на Република Албания, чл. 1, т. 2.
2 Конституция на Република Албания, чл. 20, т. 2.
2
01.01.2000 г.)3. Докладът на ЕС за прогреса на Албания през 2008 г. оценява факта, че що се отнася до културните права на малцинствата, законодателството предвижда защитата на техните граждански, икономически и социални права, като се забранява дискриминационното им третиране4…

Целия текст прочетете по-долу:

Панчев, А. Албания. Етнодемография

            Албански документ от 1941 г. за българския характер на                                            село Кленье, Голо бърдо, Република Албания

                                                                                                         Д-р Антон Панчев

 

През 2016 г. в град Скопие, Република Македония, е публикуван Том 4 от поредицата сборници на албански език, в които са представени документи от архивите на Република Македония и Република Албания от периода 1941 – 1945 г., посветени на събития от териториите на днешно Косово и Западна Македония, които са били под италианска, а впоследствие и под германска окупация в годините на Втората световна война (Tokat e liruara 1941–1944. Përmbledhje dokumentesh, ІV, Shkup, 2016). Един от тези документи, публикуван на страница 105 под номер 632, представлява една молба на албанския учител в с. Кленье, Голо бърдо, до Министерството на образованието на Албания, която тогава е под италиански протекторат, с която молба учителят иска да бъде преместен, тъй като в българското село Кленье децата му не могат да научат добре своя роден албански език. Помества се преводът на документа, заедно с копие на оригиналния албански език на документа:
МОЛБА
от
Ибрахим Абдухраман Кука,
изпратена на 23 юли 1941 г. до Министерството на образованието, чрез която той иска неговото прехвърляне като учител от село Кленье, Голо бърдо, в някое от училищата, които ще се открият в Голям Дебър с околията № 2164
Пешкопия, 23 юли 1941 Министерство на образованието Тирана
Имам честта да представя тази молба както следва: Подписаният Ибрахим Абдухраман Кука, роден в Голям Дебър, където имам своя собственост, останала извън владение, вече няколко години изпълнявам задължението на учител в националните училища в окръга на Дебърската префектура още от 1925 г.
През този период съм претърпял три прехвърляния за нуждите на образованието и накрая от 1931 г. се намирам непрекъснато като учител в село Кленье в Голо бърдо (Дебърска префектура). Както се знае, жителите на това село имат за семеен език българския и в тези условия моите три деца се намират между две езикови течения: вкъщи слушат майчиния език и 2 с местните приятели българския или, което е още по-зле, един изцяло изкривен албански. От този факт произтича, че тези деца са успели да усвоят един смесен език без никакъв вкус, и външното влияние върху тях е голямо, че в края на краищата не знаят, нито биха знаели основно нито майчиния си език, нито българския. Пред този жизнен проблем за бъдещето на моите деца, долуподписаният се опитвам да намеря някакъв изход и по тази причина понеже не ми позволява икономическото положение да си държа децата далеч от семейството на мои разноски в някой друг град или село, много моля Министерството да има добрината да ме прехвърли със задача в някое от училищата, които ще се открият в град Голям Дебър, за щастие присъединен към Албания, понеже на това място имам моя къща и следователно една голяма икономическа помощ. С надежда, че моята молба ще се вземе предвид.
Оставам с почести. Учителят на село Кленье (Ибрахим Абдухраман Кука)
Документът е взет от Централния архив на Албания, Фонд 195, Година 1941, Досие 137, Лист 16.
Албански текст:
LUTJE
nga
Ibrahim Abduhraman Kuka,
dërguar më 23 korrik 1941
deri te Ministria e Arsimit, përmes së cilës ai kërkon transferimin e tij si mësues nga fshati Klenjë të Gollobordës në ndonjë shkollë që do të hapeshin në Dibrën e Madhe me rrethinë
Nr. 2164 Peshkopi, 23 korrik 1941 P. T.
Ministris s’Arsimit Tiranë Kam nderin me paraqit kët lutje për sa vijon: I nënshkruemi Ibrahim Abduhraman Kuka, lindur në Dibër të Madhe, ku kam pronë t’eme të mbetun si jasht zotnimit, tash sa vjet, ndodhem me detyrë si mësues i shkollave kombëtare në qarkun e Prefekturës së Dibrës qysh prej vitit 1925. 3 Mbrenda kësaj periudhe kam pësue tre transferime për nevoja arsimore dhe së fundi qysh prej vitit 1931 ndodhem vazhdimisht si mësues në Katundin Klenjë të krahinës së Gollobordës (prefektura e Dibrës).
Sikur se dihet banorët e këtij katundi kanë si gjuhë familjare Bullgarishten dhe në këto kondita tre fëmijt e mij ndodhen në mest dy rrymash gjuhësore: në shtëpi ndigjojnë gjuhë amtare dhe me shokët vendas atë bullgare ose ç’ka asht ma zi, nji shqipe krejt të bastardueme. Prej këtij fakti rrjedh se këta fëmij kanë arrijtë me pasë nji gjuhë të përzieme pa kurnji shije, dhe influenca e jashtme mbi ta asht e madhe sa qi përfundimisht nuk dijnë as nuk do të kishin me dijtë themelisht as gjuhën amtare as Bullgarishten. Përpara këtij problemi jetsuer për t’ardhmen e fëmijve të mij, i nënshkruemi shtrëngohem me gjetë ndonji udhë e për kët arsye mbasi nuk më lejon gjendja ekonomike m’i mbajtë fëmijt larg familjes me shpenzimet e mija në ndonji qytet ase katund tjetër, lutemi shumë asaj P. T. Ministrije të ket mirësinë me më transferue me detyrë në ndonji nga shkollat qi do të çilen në qytetin e Dibrës së Madhe lumnisht të bashkueme me
Shqinin, mbasi n’at vend gjej shtëpinë t’eme e pra nji ndihmë ekonomike të madhe. Me shpresë se lutja jeme ka m’u marrë parasyshë.
Mbetem me nderime. Mësuesi i Katundit Klenjë (Ibrahim Abduhraman Kuka)
AQSH. F. 195. V. 1941. D. 137. Fl. 16

Текстът е за пръв публикуван на: http://www.mni.bg/2018/09/1941.html

Документи на езика на с. Бобощица, Корчанско (Р Албания)

                                                               Доц. д-р Лучия Антонова-Василева

 

„…по частен ред с радост узнах, че многоуважаемият проф. Андре Мазон… е бил в селото Бобощица… С нетърпение ще чакаме проф. Мазон да публикува намерените материали…” (Милетич 1933, 30)

С тези думи Л. Милетич завършва своята публикация по повод на откритите през миналия век документи и сведения за диалекта на българите от с. Бобощица – уникален говор, съхранил широкият изговор на ятовата гласна, назализмът и още редица други архаични особености – доказателство за единството на българския език и неговата непосредствена връзка със ста­ро­български (вж. по-подробно Mazon:1923; 1936; Снегаров 1933; Милетич 1936). Наблюденията на редица автори показват, че този диалект продължава своя живот и в наши дни, макар че при опожаряване на селището в раз­ми­ри­ци след Втората световна война голяма част от изконните му жители се из­сел­ват в гр. Корча и в други селища в Албания (Mazon, Filipova-Bajrova 1965; Steinke, Ylli  2007).

Важни факти за диалекта на Бобощица днес показва документ от  ноемв­­ри 2006 г. Това е статутът на една местна обществена организация. Не­го­вото заглавие гласи:

Shoqata “Kaj nas” – Boboshtice Drenovene, Korçe. Statut (Общество „Кай нас“ Бобощица, Дреновене, Корча. Статут).

Селищата Бобощица и Дреновене се намират на около 8 км. юго­източно от град Корча (името произлиза от по-старо Горица) – старинно се­ли­ще в Югоизточна Албания в местността Девол, която през 70-те години на XIX в. е все още двуезична (Гюзелев 2004).

Към текста има бележка: “Në gjuhen Bullgarçe të Vjeter qe flasim ne, “kaj nas” do te thote, “si në” (На стария български език, който говорим ние, „кай нас“ ще рече „като нас“ –  (Антонова 2009).

По-нататък целият текст на статута е отпечатан на албански и на местния диалект, определен от носителите му като „стар български език” и предаден с латиница.

Подобно назоваване на местните говори е известно и сред т.нар. „славяногласни“ (slavophones) – население в Северна Гърция от български произ­ход. Според Е. Адаму (Adamou 2005) там подобен термин се употребява за местните говори, които нямат статут на официален език, нямат писмена ли­тература и не се изучават. Названието възниква от употреба на место­име­ние­то наш за назоваване на собствения, наследения от прадедите език. Пу­бли­кациите на Адаму изследват говора на с. Лити (Айватово), Солунско, но спо­ред нея носители на „нашта” се срещат и в района на Флорина (Ле­рин­ско), Кастория (Костурско), Пела (Воденско), Дойран. Според анкетата, про­ве­дена от. Е. Адаму, предаването на говора „нашта“ в с. Айватово от по ста­ри­те на по-младите е прекъснато по политически причини: „Toutefois, ces locuteurs s’adressent à leurs enfants essentiellement en grec, ces derniers rejettent l’emploi du našta en se fondant sur des critères politiques («après on nous traite de bulgares») et esthétiques («c’est pas joli»).“ Все пак неговите носители (на диалекта „нашта“, бел. Л. А.) се обръщат към своите деца основно на гръц­ки. Това последно оттегляне от употребата на „нашта“ се основава на по­ли­ти­чески критерии „после ни третират като българи“ и на естетически „това не е хубаво“ – (Adamou 2005: 9, 10). Последният цитат показва, че носителите на диа­лекта „нашта“ на територията на Северна Гърция на практика са иден­ти­фи­цирани като българи, макар че в литературата се употребяват разно­образ­ни термини от рода на славофони, греко-славофони, македонци, българо-ма­ке­донци, македоно-българи и др…

Прочетете целия текст по-долу:

Антонова, Л. Документи на езика на с. Бобощица, Корчанско (Р Албания)