Йордан Попйорданов, (Орце) (1881, Велес – 17 апр. 1903, Солун)
Деец на македоно-одринското революционно движение. Брат на Миле Попйорданов. Учи в Солунската българска мъжка гимназия. Изключен от гимназията в VІ клас заради организиране на ученически бунт. Заедно с К. Кирков организира групата на „гемиджиите”, която подготвя и извършва Солунските атентати. На 16 април 1903 г. през специално изкопан подземен канал той взривява сградата на солунския клон на Банк Отоман. След това хвърля няколко бомби по главната улица на Солун с цел да засили паниката. На следващия ден в продължение на няколко часа хвърля бомби от жилището си срещу пристигналата войска, докато бива убит.
Български хайдутин, революционер и войвода. След двадесетата си годишнина Ильо войвода поема пътя на въоръжената борба с поробителя и разбойничеството, съпътстващо потисническия режим. До края на дните си е активен участник в повечето бунтовни и военни сблъсъци на Балканите през ХІХ в. Участва в Първа българска легия в Белград през 1861 г. и Сръбско-турската война от 1876 г. През Руско-турската война 1877–1878 г. е в услуга на руската армия и със своята чета на два пъти през януари 1878 г. освобождава Кюстендил. В Кресненско-Разложкото въстание е водач на чета. През 1885 г. в Сръбско-българската война вече в напреднала възраст, въпреки приятелството си със сърбите и тежките си рани, повежда чета срещу новия неприятел. Поради участието му във войната, сръбското правителство му отнема отпуснатата от княз Обренович пенсия. През 90-те години Ильо войвода с интерес следи събитията и четническото движение в Македония и Одринско като дава ценни съвети при изграждането на четническия институт на ВМОРО. За своя многолетен живот, изпълнен със страховити премеждия и нечувани подвизи, Ильо войвода последователно отстоява българското си име, борейки за свободата и добруването на своя народ. Необикновената храброст и подвизите му будят възхищение и го превръщат приживе в легенда. Възпят е в множество народни песни, а смелата фигура на „последния хайдутин“ е пресътворена в редица паметници из различни селища. Умира на деветдесет и три годишна възраст, изпратен в последния си път от признателното гражданство на Кюстендил и представителни делегации от множество селища.
Български революционер, драмски войвода на ВМОРО. Завършва втори прогимназиален клас и тогава се присъединява към ВМОРО. Става четник при ахъчелебийския войвода Пейо Шишманов и участва в Илинденско-Преображенското въстание. След потушаването на въстанието през 1904 г. Стефан Чавдаров е определен за подвойвода в драмската чета на Михаил Даев. През 1907 г. става войвода на собствена чета. Участва в опит за пленяване на английския полковник Елиът, но акцията е осуетена от турската армия. Води сражения с турски войски, като няколко пъти е предаван от гъркомани. След убийството на М. Даев през октомври 1907 г. се противопоставя на Яне Сандански и изпраща писма до Централния комитет и Задграничното представителство на ВМОРО срещу неговите действия. Участва във възстановяването на ВМОРО от Тодор Александров и е войвода в Горноджумайско и Малешевско. След започването на Балканската война през есента на 1912 г. е начело на чета на Македоно-одринското опълчение, а през Първата световна война служи в 67-ми пехотен полк. След края на войната се оттегля от революционна дейност и се завръща в България.
Деец на македоно-одринското революционно движение. Първоначално учи в родния си град, след което продължава образованието си в Цариград, а от там – в Солунската българска мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“. След като завършва VI клас постъпва учител в с. Тумба, Ениджевардарско. От 1897 г. се включва в македонското революционно движение. Четник е в четата на Михаил Попето (1899–1900), след което сам възглавява чета, с която действа в Петричко, Драмско, Серско, Кумановско и Велешко. Участва в сражението в с. Баница, Серско (април 1903), в което загива Гоце Делчев. По време на Илинденско-Преображенското въстание води сражения с турските войски. През Балканската война подпомага действията на българската армия за освобождението на градовете Банско и Неврокоп (дн. Гоце Делчев). След въвличането на България в Първата световна война е в редовете на българската армия. В периода между войните е един от видните дейци на Илинденската организация.
Кратовски войвода, ръководен деец на Илинденската организация. Влиза в редиците на ВМОРО на 17 години. Назначен е за ръководител на Злетовската революционна организация. През май 1903 г., заради участие в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание е осъден от турските власти. През 1904 г. е амнистиран и отново се включва в борбата за национално освобождение на Македония. Избран е за делегат на конгреса на Скопския революционен окръг в Осогово (1905), застава начело на чета в Кратовско (1906), назначен е за началник на Кюстендилския пограничен пункт (1908). През Хуриета, преследван от властите, напуска Македония и се преселва в България. По време на Балканските войни се бие срещу турските и сръбските войски като доброволец в Македоно-одринското опълчение. Неговата чета, с помощта на местната милиция, освобождава Кратово на 8 октомври 1912 г. Воюва и през Първата световна война. В годините след примирието участва в дейността на Кратовското благотворително братство „Йосиф Даскалов“, което членува в Съюза на македонските братства. Съпричастен е към проблемите на бившите илинденски дейци, които създават взаимоспомагателно дружество „Илинден“. На конгрес през януари 1923 г. е избран в Ръководното тяло на новата формация, а през 1924 г. е организационен касиер. Отстоява позициите за ненамеса в македонското освободително движение на чужди движения и интереси. Справя се и с предизвикателствата на живота и успява да обезпечи седемчленното си семейство чрез доходи от новаторска стопанска дейност като председател на Управителния съвет на безалкохолна кооперация „Безалкохол“. Участва в учредяването на Македонската кооперативна банка (1925).
Деец на националноосвободителното движение на българите от Македония и Тракия. Завършва подофицерска школа. От 1902 г. е четник и самостоятелен войвода. През 1907 г. е избран за ревизор на четите в Западна Македония. На 16 юли 1907 г. ръководи най-ожесточения сблъсък след Илинденско-Преображенското въстание на обединените чети на ВМОРО с турска войска при връх Ножот, Прилепско. Води стражения с турски потери, с гръцки и сръбски терористични чети в Битолско, Ениджевардарско, Горноджумайско и Петричко (1909–1912). Участва в създаването на БНМОРО през 1910 г. През Балканската война оказва съдействие на VII Рилска дивизия за освобождението на Беломорска Македония. По време на Междусъюзническата война изпълнява охранителни и разузнавателни задачи в Западна Тракия. Заедно с други войскови части и доброволчески отряди осуетява опитите на гърци и турци да превземат и опустошат Смолянския край. Подпомага Българската църква за връщане в лоното на християнството на българи-мюсюлмани от Тракия. Под негово ръководство четите на ВМОРО съвместно с други части разгромяват сръбското партизанско четническо движение в Поморавието (1917). След края на войната организира съпротивата срещу окупирането на Западна Тракия от гръцката войска. Назначен е за главен войвода на четите на Българо-турската вътрешна тракийска революционна организация (1922). През 1924 г. се отказва от революционна дейност и се заселва в Асеновград. Занимава се с мелничарство и благотворителност. Трагични обстоятелства бележат края на жизнения му път, който свършва в сградата на МВР – Асеновград.
Историк, юрист, дипломат. Завършва гимназия в Битоля и право в Цариград, специализира право във Виена (1904–1907). Адвокат (1903), гимназиален учител в Битоля (1904). След Младотурската революция 1908 г. е избран от Битоля за депутат в турския парламент (до 1912). Мирски съветник в Българската екзархия (1909–1911). Редактор на в. „Светлина“ в Солун (1912). Легационен съветник в Цариград (1912–1914) и Лондон (1921). Генерален консул в Будапеща (1914–1916) и Александрия (1922–1923). Дипломатически чиновник в българските легации в Лондон и Виена. Пълномощен министър в Прага (1932–1934). Публикува два тома „Документи из турските държавни архиви. 1564–1909” и „Външната политика и причини на нашите катастрофи. Спомени, факти, документи. Македонският и тракийският въпрос.” (1924).
Висш български духовник. Началното си образование получава в гръцкото, а след това в българското училище в родния си град. Учи в свещеническото училище в Одрин (1888). Завършва Киевската духовна семинария и киевската духовна академия (1894). През 1888 г. получава монашеско звание в Преображенския манастир и с.г. е ръкоположен в йеродяконски сан. Екзархийски дякон в Цариград (1894); йеромонах (1899); протосингел на Екзархията (1899–1903); архимандрит (1900); управляващ Одринската епархия (1903–1908). През май 1908 г. е избран и ръкоположен за архиерей на Велешката епрахия. Член на Синода в Цариград (1908–1912). През 1913 г. е принуден от новите сръбски власти да напусне епархията си, като преди това Мелетий е поставен под домашен арест с постоянен жандармерийски надзор. След оттеглянето на екзарх Йосиф от Цариград (1913) митрополит Мелетий остава там като екзархийски наместник. През март 1916 г. заема отново митрополитската катедра във Велес, но проблемите около екзархийското наместничество го връщат в Цариград, където остава като екзархийски наместник от края на 1917 г. до смъртта си. Погребан е в двора на българската църква „Свети Стефан“ в Цариград.
Участник в македоно-одринското революционно движение, военен деец и педагог, полковник. Учи в Педагогическото училище в Скопие, по- късно във Военното училище в София заедно с Гоце Делчев и Борис Сарафов. Участва в дейността на Младата македонска книжовна дружина. Временно е изключен от училището заради тази му дейност. Членува в нелегалната офицерска организация Български освободителни братства, поставила си за цел да подпомага освободителните борби в Македония и Одринско. Включва се в акции на ВМОК за снабдяване с оръжие. По време на Илинденско-Преображенското въстание заминава за Македония като войвода на чета и води сражения с турските войски. Завършва Генералщабна военна академия в Санкт Петербург (1907). Отлично подготвен Борис Дрангов и талантлив военен деец, преподавател и автор на трудове по военно дело. Като командир в Балканската война печели редица сражения и е удостоен с орден „За храброст“. В Първата световна война предвожда подразделения, съставени от българи от Македония и Тракия. Полага изключителни грижи за обикновените войници, които се отнасят към него с голямо уважение и признателност. Началник е на Школата за запасни подпоручици в Скопие, която подготвя стотици млади командири. За поло- вин година е изпратен на фронта в Добруджа (1916), след което по негово желание е върнат отново в Македония. В сражение при Завоя на р. Черна е смъртно ранен от вражески снаряд. Погребан е в Скопие и посмъртно повишен в чин полковник.