Петров, Гьорче Николов (псевдоними: Велзевула, Г. Тосков, Марко) (2 апр. 1865, Варош, Прилепско – 28 юни 1921, София)
Виден деец, идеолог на македонското освободително движение. Завършва началното си образование в Прилеп. По-късно учи в Солунската българска мъжка гимназия и в Пловдив. Назначен е от Екзархията за учител и училищен инспектор в Македония. От 1895 г. е член на ЦК, от 1897 г. е задграничен представител на ВМОРО в София. Участва при изработването на организационен устав, правилник, шифър и др., списва вестниците „На оръжие“ и „Бунтовник“. Военното министерство в София отпечатва труда му „Материали по изучаване на Македония“ (1896), в който са включени географски, хидрогеографски, топографски и орографски сведения за областта. По време на Илинденско-Преображенското въстание предвожда чета в Прилепско. На Рилския конгрес на ВМОРО (1905) е избран за задграничен представител. След обявяване на Балканската война се записва като доброволец в Македоно-одринското опълчение. Назначен е за началник на Културния отдел в Серски окръг при Българското военно губернаторството в Македония. През Първата световна война е председател на Битолската окръжна постоянна комисия, а по-късно кмет на Драма. По време на Парижката мирна конференция (1919) участва в дейността на Временното представителство на обединената бивша ВМРО. Ръководи Бюрото за настаняване на бежанците към правителството на Ал. Стамболийски и прави опити да неутрализира ВМРО, заради което е осъден на смърт.
Деец на ВМОРО, войвода. Посветен в организацията през 1897 г. Води агитационно-организационна чета в най-южния край на Македония до р. Бистрица. Придобива легендарност като господар на Ениджевардарското езеро, който не може да бъде заловен от турските власти, въпреки многобройните им опити. Участва в Илинденско-Преображенското въстание. След неуспеха му продължава въоръжената борба срещу турските войски и гръцките андартски формирования. По време на Хуриета прекратява революционната си дейност. След предприетите ограничителни мерки на властите в Македония преминава в България. Завръща се с чета в района си през 1910 г. и подновява въоръжената съпротива. След предателството на един от неговите четници е убит от засада заедно с войводите Георги Мучитанов-Касапчето и Васил Пуфката.
Деец на революционното и легалното националноосвободително движение на македонските българи, училищен инспектор, общественик. Брат на Христо Матов. Записва гимназия като осемнадесетгодишен в Битоля и е сред учредителите на младежкия революционен кръжок в града. След изключването му от гимназията преминава в България. През 1900 г. се обучава в курса по динамитно дело, организиран в София от Г. Делчев и Б. Сарафов. След завръщането си Македония отваря шивашка работилница в Струга и се отдава на революционна дейност. Един от водачите е на Илинденско-Преображенското въстание в Стружко. Назначен е от Екзархията за учител 1904–1905 в Струга, а през 1909–1911 г. за училищен инспектор. След 1906 г. ръководи Битолски революционен окръг. По време на Младотурската революция съхранява значителна част от оръжието и спомага за запазване на организационните структури на ВМОРО. През септември 1913 г. е сред ръководителите на въстанието в Охридско, Стружко и Дебърско, избухнало срещу Букурещкия мирен договор, предоставящ областта на Сърбия. Заедно с албански дейци организира създаването на македонско привременно правителство в Дебър. Преселва се в България след Първата световна война. Участва в Помирителната комисия през 1928 г., която се опитва да спре разцеплението между дейците след убийството на ген. Ал. Протогеров. Член е на Македонския научен институт. Избиран е многократно в ръководството на Илинденската организация.
Просветен деец, историк, етнограф, преводач, общественик, деец на македонското освободително движение. Учи в Цариград. Завършва гимназия в Одеса и славянска филология в Новорусийския одески университет. Учител в Щип, Кюстендил, Самоков (в Духовната семинария) и София. Един от учредителите и първи председател на Македонското дружество в Кюстендил (1895–1896). Участва в организирането на Четническата акция на ВМОК (1895). Поддържа връзки с Трайко Китанчев, Гоце Делчев, Димо Хаджидимов, както и с Марин Дринов, Константин Иречек, Иван Шишманов, Йордан Иванов, Емануил Попдимитров, Йордан Закариев и др. Записва и публикува над 240 народни песни от Кратово, превежда стихове от полски и руски език, обнародва „Паметници от Кратово“ (1896), „История на Сърбия“ (1897), очерци. Оставя ценни спомени, които са издадени през 1979 г. Награден е с орден „За граждански заслуги“ V степен (1892).
Деец на македонското освободително движение, публицист, поет, преводач. Влиза в редовете на ВМОРО като ученик в Битолската гимназия. След участието си в Илинденско-Преображенското въстание (1903) се преселва в София. Един от учредителите и председател на Дебърското братство. По време на Първата световна война е назначен за кмет на Прищина. Автор е на стихотворения и поеми. Изявява се и като литературен критик. Главен редактор е на в. „Илинден“ (декември 1921 – септември 1924). С председателя на Илинденската организация Георги Занков търсят сближение с ляво настроени националноосвободителни дейци. Убит е по време на Горноджумайските събития през септември 1924 г.
Деец на македоно-одринското освободително движение, учител, журналист. Учи във френския пансион в родния си град. През 1887 г. заминава в Швейцария, където изучава право. Един от учредителите е на кръжока „Женевска група“, работещ за освобождението на Македония. С някои от членовете му става поклонник на анархистичната идеология. През 1899 г. прекъсва образованието си, отива в Македония и работи като учител в Битолската гимназия. През следващата година се озовава в Солун и замества временно един от секретарите на ВМОРО, по-късно се присъединява се към четата на Христо Чернопеев, от 1902 г. е инспектор-ревизор на Източна Тракия. Участва в Илинденско-Преображенското въстание като член на Главното революционно боево тяло. Ръководи освобождението на Василико (дн. Царево) и организирането на т.нар. Странджанска комуна. След поражението на въстанието се грижи за настаняването и прехраната на тракийските бежанци. Заедно с Б. Сарафов търси помощ в Западна Европа за пострадалото население в Македония и Тракия. По време на Балканската война ръководи доброволчески отряд в тила на турската армия. След Първата световна война е сред учредителите на Временното представителство на обединената бивша ВМРО. Развива обществена и публицистична дейност. След септември 1923 г попада в затвора, а през 1924 г. емигрира в Цариград. Там оглавява течението на националреволюционерите във ВМРО (об.) и е избран за член на Задграничното бюро към ЦК. Разочарован от идейната и организационната безпътица, в началото на 30-те години се завръща в България и до пенсионирането си през 1938 г, работи като журналист. Участва в обществено-политическия живот на страната и след 9 септември 1944 г.
Деец на македонското освободително движение, общественик. Родителите му са преселници от гр. Прилеп. След завършване на средното си образование в Габрово заминава за Лозана (Швейцария), където завършва право. Адвокатства в София. Участва като офицер във войните за национално обединение. След Първата световна война се включва активно в легалната освободителна борба на македонските българи. Член е на Македонския научен институт. Многократно е избиран в ръководството на Съюза на македонските емигрантски организации. Депутат е в XXIII ОНС (1931–1934). След убийството на Димитър Михайлов (16 май 1932) поема председателския пост на Националния комитет на Съюза на македонските емигрантски организации, който ръководи до септември 1934 г.
Деятелка на националноосвободителното движение на македонските българи. Баща ѝ, член на ВМОРО, е бил кмет на Тетово. Тя завършва прогимназия в родния си град и българско стопанско училище в Скопие. След 1919 г. се преселва в България, където следва своя брат Борис Бунев, офицер в различни български гарнизони. Посвещавайки се на освободителната борба, заминава за Македония (1926), натоварена с организационни задачи. На 13 януари 1928 г., близо до Каменния мост на р. Вардар, изпълнява смъртната присъда, издадена от ВМРО на Велимир Прелич, юрисконсулт на Сръбското жупанство в Скопие. Прелич е известен с жестокото си отношение към подсъдимите дейци на Македонската младежка тайна революционна организация по време на Скопския студентски процес (1927), в който води следствието, както и с много други репресии като бивш околийски и окръжен управител. Тежко ранен той умира два дни след покушението. Актът на политическо възмездие цели да се привлече вниманието на международното обществено мнение към диктата от Белград и безправното положение на българското население. След атентата М Бунева се прострелва в гърдите и се опитва да се хвърли във водите на Вардар, но е заловена. Умира същия ден в болницата в Скопие. Себеотрицанието на Бунева е отразено в множество публикации в европейската преса. В някои от тях е наречена „македонската Шарлота Корде“. Поради почитта на местното българско население към саможертвата ѝ, сръбските власти нареждат нейният гроб да бъде разрушен, а тленните ѝ останки са преместени на незнайно място. След 1991 г. паметната плоча, поставена на лобното ѝ място, е подложена на вандалски посегателства.
Деец на националноосвободителното движение, основоположник на ВМОРО и член на нейния първи Централен комитет. Учител в Солунската гимназия (1888–1911) и същевременно изпълнява длъжността секретар на Българската църковно-училищна община в града. През 1908 г. е сред учредителите на Съюза на българските конституционни клубове. След започване на Междусъюзническата война е арестуван от гръцките власти и на път от Солун за о. Трикери е хвърлен в морето.