Петров, Гьорче Николов (псевдоними: Велзевула, Г. Тосков, Марко) (2 апр. 1865, Варош, Прилепско – 28 юни 1921, София)
Виден деец, идеолог на македонското освободително движение. Завършва началното си образование в Прилеп. По-късно учи в Солунската българска мъжка гимназия и в Пловдив. Назначен е от Екзархията за учител и училищен инспектор в Македония. От 1895 г. е член на ЦК, от 1897 г. е задграничен представител на ВМОРО в София. Участва при изработването на организационен устав, правилник, шифър и др., списва вестниците „На оръжие“ и „Бунтовник“. Военното министерство в София отпечатва труда му „Материали по изучаване на Македония“ (1896), в който са включени географски, хидрогеографски, топографски и орографски сведения за областта. По време на Илинденско-Преображенското въстание предвожда чета в Прилепско. На Рилския конгрес на ВМОРО (1905) е избран за задграничен представител. След обявяване на Балканската война се записва като доброволец в Македоно-одринското опълчение. Назначен е за началник на Културния отдел в Серски окръг при Българското военно губернаторството в Македония. През Първата световна война е председател на Битолската окръжна постоянна комисия, а по-късно кмет на Драма. По време на Парижката мирна конференция (1919) участва в дейността на Временното представителство на обединената бивша ВМРО. Ръководи Бюрото за настаняване на бежанците към правителството на Ал. Стамболийски и прави опити да неутрализира ВМРО, заради което е осъден на смърт.
Деец на ВМОРО, войвода. Посветен в организацията през 1897 г. Води агитационно-организационна чета в най-южния край на Македония до р. Бистрица. Придобива легендарност като господар на Ениджевардарското езеро, който не може да бъде заловен от турските власти, въпреки многобройните им опити. Участва в Илинденско-Преображенското въстание. След неуспеха му продължава въоръжената борба срещу турските войски и гръцките андартски формирования. По време на Хуриета прекратява революционната си дейност. След предприетите ограничителни мерки на властите в Македония преминава в България. Завръща се с чета в района си през 1910 г. и подновява въоръжената съпротива. След предателството на един от неговите четници е убит от засада заедно с войводите Георги Мучитанов-Касапчето и Васил Пуфката.
Деец на революционното и легалното националноосвободително движение на македонските българи, училищен инспектор, общественик. Брат на Христо Матов. Записва гимназия като осемнадесетгодишен в Битоля и е сред учредителите на младежкия революционен кръжок в града. След изключването му от гимназията преминава в България. През 1900 г. се обучава в курса по динамитно дело, организиран в София от Г. Делчев и Б. Сарафов. След завръщането си Македония отваря шивашка работилница в Струга и се отдава на революционна дейност. Един от водачите е на Илинденско-Преображенското въстание в Стружко. Назначен е от Екзархията за учител 1904–1905 в Струга, а през 1909–1911 г. за училищен инспектор. След 1906 г. ръководи Битолски революционен окръг. По време на Младотурската революция съхранява значителна част от оръжието и спомага за запазване на организационните структури на ВМОРО. През септември 1913 г. е сред ръководителите на въстанието в Охридско, Стружко и Дебърско, избухнало срещу Букурещкия мирен договор, предоставящ областта на Сърбия. Заедно с албански дейци организира създаването на македонско привременно правителство в Дебър. Преселва се в България след Първата световна война. Участва в Помирителната комисия през 1928 г., която се опитва да спре разцеплението между дейците след убийството на ген. Ал. Протогеров. Член е на Македонския научен институт. Избиран е многократно в ръководството на Илинденската организация.
Просветен деец, историк, етнограф, преводач, общественик, деец на македонското освободително движение. Учи в Цариград. Завършва гимназия в Одеса и славянска филология в Новорусийския одески университет. Учител в Щип, Кюстендил, Самоков (в Духовната семинария) и София. Един от учредителите и първи председател на Македонското дружество в Кюстендил (1895–1896). Участва в организирането на Четническата акция на ВМОК (1895). Поддържа връзки с Трайко Китанчев, Гоце Делчев, Димо Хаджидимов, както и с Марин Дринов, Константин Иречек, Иван Шишманов, Йордан Иванов, Емануил Попдимитров, Йордан Закариев и др. Записва и публикува над 240 народни песни от Кратово, превежда стихове от полски и руски език, обнародва „Паметници от Кратово“ (1896), „История на Сърбия“ (1897), очерци. Оставя ценни спомени, които са издадени през 1979 г. Награден е с орден „За граждански заслуги“ V степен (1892).
Деец на македонското освободително движение, публицист, поет, преводач. Влиза в редовете на ВМОРО като ученик в Битолската гимназия. След участието си в Илинденско-Преображенското въстание (1903) се преселва в София. Един от учредителите и председател на Дебърското братство. По време на Първата световна война е назначен за кмет на Прищина. Автор е на стихотворения и поеми. Изявява се и като литературен критик. Главен редактор е на в. „Илинден“ (декември 1921 – септември 1924). С председателя на Илинденската организация Георги Занков търсят сближение с ляво настроени националноосвободителни дейци. Убит е по време на Горноджумайските събития през септември 1924 г.
Деец на македоно-одринското освободително движение, учител, журналист. Учи във френския пансион в родния си град. През 1887 г. заминава в Швейцария, където изучава право. Един от учредителите е на кръжока „Женевска група“, работещ за освобождението на Македония. С някои от членовете му става поклонник на анархистичната идеология. През 1899 г. прекъсва образованието си, отива в Македония и работи като учител в Битолската гимназия. През следващата година се озовава в Солун и замества временно един от секретарите на ВМОРО, по-късно се присъединява се към четата на Христо Чернопеев, от 1902 г. е инспектор-ревизор на Източна Тракия. Участва в Илинденско-Преображенското въстание като член на Главното революционно боево тяло. Ръководи освобождението на Василико (дн. Царево) и организирането на т.нар. Странджанска комуна. След поражението на въстанието се грижи за настаняването и прехраната на тракийските бежанци. Заедно с Б. Сарафов търси помощ в Западна Европа за пострадалото население в Македония и Тракия. По време на Балканската война ръководи доброволчески отряд в тила на турската армия. След Първата световна война е сред учредителите на Временното представителство на обединената бивша ВМРО. Развива обществена и публицистична дейност. След септември 1923 г попада в затвора, а през 1924 г. емигрира в Цариград. Там оглавява течението на националреволюционерите във ВМРО (об.) и е избран за член на Задграничното бюро към ЦК. Разочарован от идейната и организационната безпътица, в началото на 30-те години се завръща в България и до пенсионирането си през 1938 г, работи като журналист. Участва в обществено-политическия живот на страната и след 9 септември 1944 г.
Деец на македонското освободително движение, общественик. Родителите му са преселници от гр. Прилеп. След завършване на средното си образование в Габрово заминава за Лозана (Швейцария), където завършва право. Адвокатства в София. Участва като офицер във войните за национално обединение. След Първата световна война се включва активно в легалната освободителна борба на македонските българи. Член е на Македонския научен институт. Многократно е избиран в ръководството на Съюза на македонските емигрантски организации. Депутат е в XXIII ОНС (1931–1934). След убийството на Димитър Михайлов (16 май 1932) поема председателския пост на Националния комитет на Съюза на македонските емигрантски организации, който ръководи до септември 1934 г.