Велко Петров Думев (15 март 1869, Воден – 1 дек. 1945, София)
Деец на македоно-одринското революционно движение. Учи в Солунската българска гимназия, а по-късно завършва славянска филология в Софийския университет. Учител е във Велес, Одрин, Скопие, Сяр и др. Присъства като делегат на солунските конгреси на ВМОРО (1896, 1903). Ръководител е на Одринския окръжен революционен комитет (1902–1903), подпредседател на конгреса на Петрова нива (1903). След конгреса заминава за София, за да организира доставката на оръжие за въстаниците. През април 1905 г. е избран за член на Битолския окръжен революционен комитет. Участва в редактирането на вестниците: „Илинден“ (1921–1926) и „Македония“ (1926–1934). Дългогодишен член е на Националния комитет на Съюза на македонските емигрантски организации.
Деец на Върховния македонски комитет (ВМК), инженер, търговец на оръжие. От ранни години се включва в дейността на младата македонска дружина. На първия конгрес на ВМК (март 1895) е избран за подпредседател, на Втория конгрес (декември 1895) с част от офицерите се отдръпва и образува паралелен Македонски комитет. Подкрепя младите офицери, участвали в Мелнишката акция (1895). Тюфекчиев поддържа тесни връзки с министри от българските правителства, арменски и руски революционери-емигранти в България. Организира бомболеярни в София и други селища. Той е един от основните снабдители на ВМОРО и ВМОК с оръжие – взривни материали, пушки, патрони и др. Заедно с дейци на Вътрешната организация и Върховния комитет разработва канали за снабдяване на четите в Македония и Одринско с оръжие. Поддържа делови контакти с европейски оръжейни фирми; организира снабдяването с оръжие на арменски и руски революционни организации (1905–1907).
Деец на туристическото и синдикалното движение, общественик, географ, публицист. Син на опълченец. Участник в социалистическото движение. Студент-слушател по история и география в Софийски университет (1898–1902). Четник в четата на Христо Чернопеев през 1908 г., действала в района на Сярско и Струмишко. След Младотурската революция участва в учредяването на Народнофедеративната партия и изработва основополагащите й документи. Редактира в. „Единство“ и в. „Народна воля“ в Солун. През 1910 г. се оттегля от движението, но поддържа контакти с негови видни дейци. Журналист и редактор на различни издания. Извършва изследвания и пише трудове по географски въпроси и популяризаторски публикации. Автор на съчинения с историческа насоченост за Априлското въстание, българо-гръцките отношения, Балканските войни, отделни революционни дейци. Сред тях се откроява трудът му „Принос към историческата география на Тракия” (1953)“. Член е на Македонския научен институт.
Деец на македоно-одринското революционно движение, войвода. Завършва Солунската българска гимназия. Включва се в редовете на ВМОРО; определен е за секретар на Тиквешката чета на Д. Даскалов (1904), по-късно в четата на Хр.Чернопеев действа в Кукушко, Солунско и Серско (1905), а от 1906 е в четата на Яне Сандански. По време на Младотурския преврат е един от основателите на Народно-федеративната партия (българска секция). Участва в революционния щаб по подготовката и ръководството на Тиквешкото въстание (1913) срещу сръбските окупационни власти. След Първата световна война става член на Привременното представителство на бившата ВМРО и подписва апела от населението в Македония и бежанците в България (1919). В 1921 г. се присъединява към ВМРО, запасен член е на Струмишкия революционен окръг (1924) и окръжен войвода на Солунския революционен окръг (1925). След разцеплението на ВМРО (1928) преминава към протогеровистите. Привърженик на федералистката идея, става член на ВМРО (об). Участва в Цариградската конференция на националреволюционерите от ВМРО (об), подписва протокола за помирение между Берлинския ЦК на ВМРО (об) (Поптомов, Влахов, Р. Ризов и др.) и нацианалреволюционерите (М. Герджиков, П.Шатев и др.). Привлечен е в ръководството на ВМРО (об) в България, води спорове и отстоява безпартийния характер на обединената организация. След 1931 г. се оттегля от активно политическо участие.
Деец на ВМОРО и на легалното македонско освободително движение. Л. Киселинчев завършва гръцка гимназия в Атина, където поставя основите на български Македонски комитет. С Атанас Кършаков, Васил Чекаларов и Дельо Марковски организира канали за внос на оръжие от Албания и Гърция в Югозападна Македония. Преди Илинденско-Преображенското въстание е в родния си край и подпомага преминаването на местните църковни общини към Българската екзархия. Във въстанието е заместник на Васил Чекаларов като член на Костурското горско началство. След разгрома на въстанието с Пандо Кляшев и Васил Чакаларов се оттеглят в България. Заминава за Америка и участва в организирането на Македоно-български братства. През Балканската война е доброволец в Македоно-одринското опълчение. На 23 април 1913 г. подписва „Мемоар на костурско-леринско-кайлярската емиграция в София“ с още 13 души от тези околии. В него се твърди, че Македония е българска област и се настоява за присъединяване на Костурско, Леринско и Кайлярско към България. В „Мемоара“ се казва: „Ако Крит с цената на своите епически борби, си извоюва отдавна правото да бъде неразделна част от гръцкото отечество и Гърция никога и за нищо не би се отрекла от него, то нашият роден край е запечатал своето единство с България чрез страданията и сълзите на едно измъчено население, чрез кръвта на хиляди, пролята в името на българската национална идея. И днес, когато българското племе даде нови, скъпи жертви за съкрушение на вековния общ враг на балканските народи, България има повелителен дълг да събере всички български земи, да не пожертва нито един кът от тях, толкоз повече от ония, които през толкоз изпитания високо са държали знамето на народния идеал“. През 1928 г. влиза в Управителния съвет на Македонската народна банка.
Български учен и педагог, политик и държавник, действителен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН). Първоначално учи в Щип, после заминава за Белград и завършва с отличие. Продължава образованието си в Киевската духовна академия. След дипломирането си се завръща в България. Учител е в Габрово, където за пръв път въвежда звучната метода и класно-урочната система на обучение. Интерниран е по нареждане на Мидхад паша в родния си град и в Прилеп. В Щип създава първото българското мъжко предагогическо училище за подготовка на учители за българските училища в Македония. Негов помощник тогава е Попорушев. През 1872 г. е назначен за училищен инспектор в Кюстендил. Следващата година издава труда си „Школска педагогия или методическо ръководство за учителите и управителите на народните школи“. През 1874 г. издава „Буквар по нагледната и гласна метода“, а на следващата година – „Български буквар по звучната метода на народните школи“. След Освобождението е избран за депутат в Учредителното събрание, по-късно е назначен за началник на народното просвещение в Пловдив, а след това е училищен инспектор на Софийска област и е избран за председател на столичния Областен съвет. Включен е в състава на Държавен съвет на Княжество България. През 1886–1887 г. е кмет на София. След основаването на Висшето училище 1888 г. (дн. Софийски университет) е привлечен за преподавател по педагогика. За постиженията му в педагогическата наука е избран за действителен член на БКД. През 1895 г. е избран за подпредседател на Върховния македонски комитет, а от март до юни 1897 година е негов председател. Заедно със съпругата си Екатерина създават фонд за насърчаване на млади изследователи в областта на историята на българския език и на педагогиката и завещават 1 220 000 лв. на Софийския университет.
Деец на македоно-одринското революционно движение, инженер. Завършва гимназия в София (1885), и инженерство в гp. Гент (Белгия). Завръща се в България и работи като окръжен инженер в Ловеч, Видин и Лом (1890–1892) и като градски инженер в Бургас (1892–1895). От 1896 г. е инженер на свободна практика и участва в изграждането на първите шосета, жп линии и мостове в Княжеството, както и във възстановяването на Народния театър (след пожара 1923 г.) и на столичната катедрала (след атентата 1925 г.) и др. Като юноша се включва в македоно-одринското освободително движение. През 1895 г. е избран за председател на македонското дружество в Бургас. Следващата година е в състава на BМОК. При разцеплението на организацията (1902) оглавява течението, което е против комитета, ръководен от Стоян Михайловски и генерал Иван Цончев. След Първата световна война участва в живота на македонските благотворителни братства. Член е на Македонския научен институт. Председател е на Великия македонски събор (1933) в Горна Джумая (дн. Благоевград).
Деец на македоно-одринското освободително движение, учител, революционер, публицист. След завършване на Педагогическото училище в Кюстендил (1896) работи като учител в Мехомия (дн. Разлог) и Банско (1897–1900). Студент е в Историко-философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. От есента на 1900 г. поддържа връзки с дейци на ВМОРО, вкл. с Гоце Делчев. Участник в акцията „Мис Стоун“. В навечерието на Илинденско-Преображенското въстание напуска Университета и се присъединява към четата на С. Молеров, по-късно е войвода на чета. След завършване на висшето си образование (1904) Л. Томов е назначен за учител в Сярското педагогическо училище. Открива Първия (редовен) конгрес на Серския революционен окръг (29 юли 1905), по-късно е избран за делегат на Рилския конгрес на ВМОРО (1905). Преследван от турските власти, се преселва в България. Учителства в Бургас. След Младотурския преврат (1908) е учител в Сяр и Скопие. Участва в Първата световна война, след демобизацията е учител във Втора мъжка гимназия в София. Редактор и на сп. „Илюстрация Илинден“ (1927–1944) и на алманах „Македония“ (1931); председател на Илинденската организация (1939–1944), участва в дейността на Разложкото културно-просветно дружество в София. Автор е на книгата „Спомени за революционната дейност в Серски окръг“ (1953).
Деец на македоно-одринското революционно движение. Син на учителя Димитър Узунов – поборник на българското църковно и просветно дело. Хр. Узунов завършва педагогическия отдел на Солунската българска мъжка гимназия (1896). През 1896 г. е включен в редовете на ВМОРО от Даме Груев. Като учител в Охрид е член на революционния комитет, в който участва и майка му Анастасия Узунова. Развива организационна дейност в Охридска околия. Заради борбата си против сръбската пропаганда в Македония е арестуван (1898–1899). Впоследствие укрепва организацията в Охридско и Стружко и формира първата организационна чета в района. След нов арест (1902–1903) става главен войвода на Охридски район. Делегат е на Смилевския конгрес на Битолски революционен окръг на ВМОРО (1903). Член е на Охридското революционно горско началство и началник на въстаническите сили в Охрид и Охридска околия. В Илинденско-Преображенското въстание предвожда чета и води сражения с турските войски. След въстанието възстановява организацията в Битолско и устройва училища в пострадалите селища. Секретар е на Прилепския подвижен конгрес на Битолския революционен окръг (1904) и инструктор-ревизор на четите. Противопоставя се на гръцката и сръбската въоръжена пропаганда в района. В с. Цер четата му попада в обсада на турска войска, въоръжена с артилерия. За да предпазят населението от безчинства се самоубива заедно със своите другари.