Иван Стефанов Цончев (10 септ. 1858, Дряново – 16 дек. 1910, София)
Опълченец, Военен деец, участник в македонското освободително движение. Участва в Руско-турската война 1877–1878 г. в Българското опълчение, завършва първия випуск на Военното училище в София. През 1885 г. участва в Сръбско-българската война като дружинен командир в 7-и пехотен Преславски полк. През 90-те години на ХІХ в. е командир на 6-и пехотен Търновски полк в София. Във военната си кариера преминава през всички офицерски звания, на 1 февруари 1901 г. е произведен в звание генерал-майор. През 1901 г. напуска редовете на българската армия и се включва трайно в освободително движение на македонските българи. По време на Деветия конгрес на македоно-одринската организация в България (1901) е избран за подпредседател. В действителност става основен ръководител на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК). През 1902 г., ръководеният от него Комитет организира и провежда Горноджумайското въстание. Взема дейно участие в Илинденско-Преображенското въстание. Оглавява въстанически отряд, действаш в Мелнишко и Разложко съвместно с четите на ВМОРО. С оглед спечелването поддръжници на освободителното дело, след въстанието той посещава Париж и Лондон, среща се с известни политици, дипломати и общественици и ги информира за положението на българите в Македония и Одринска Тракия. За консолидирането на македоно-одринското освободително движение ген. Цончев приема предложението за саморазпускане на ВМОК, направено от ВМОРО по време на нейния Рилски конгрес (1905), и прекратява активната си дейност в революционното движение. Награждаван е с много български и чуждестранни отличия.
Деец на националноосвободителното движение, учител, активен политик, ярък общественик, творец – поет, публицист и преводач. Учи в родното си село и в българското училище в квартал Фенер на Цариград. С финансовата помощ на митрополит Натанаил Охридски завършва Киевската семинария и постъпва в Юридическия факултет на Московския университет (1879–1880). От 1881 до 1882 г. в Петропавловската семинария на Лясковския манастир. През учебната 1882/1883 г. е учител и председател на Учителския съвет на Солунската българска гимназия. Преподава география, всеобща история и словесност. Активно се включва в борбата срещу чуждите (гръцка и сръбска) пропаганди. По-късно учителства в гимназиите в Пловдив, Габрово и София, училищен инспектор във Великотърновско. От 1885 г. до е избиран за народен представител. Участва в Сръбско-българската война (1885). В парламента е един от най-добрите български оратори. През 1894 г. става действителен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН). В края на 1894 г. участва в учредяването и става председател на Македонското дружество „Братски съюз”. На македонски конгрес на македонски дружества в София (19–28 март 1895 г.), е избран за председател на новосъздадения Македонски комитет, преименувал се по-късно във Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК) след включването на Тракийското дружество„Странджа”. През лятото на 1895 г. под негово ръководство и със съдействието на българското правителство Македонският комитет организира т.нар. Четническа акция. Умира от сърдечен удар. Погребан е тържествено в София в съседство с тленните останки на неговия учител П. Р. Славейков.
Деец на македонското освободително движение, адвокат. Син на Доне Стоянов Тошев (1867–1931) – първия легендарен куриер на революционната организация в Македония и Одринска Тракия. Начално и гимназиално образование П. Тошев завършва в Кюстендил. Тежко ранен е в Първата световна война. Дипломира се като юрист в Софийския университет. За кратко време е член на Демократическия сговор. Привърженик е на градивната безпартийна власт. Пунктов началник на ВМРО и председател на Македонското благотворително братство в Кюстендил. Делегат и избиран участник в конгресните ръководства на македонските благотворителни братства. Определен за пълномощник на ЦК на ВМРО в Петрички окръг (6 февруари 1932). Авторитетен и ентусиазиран ръководител на Културно-стопанския институт на ВМРО (1932–1934). След 19 май 1934 г. е интерниран в Елена и в Карлово. По-късно е адвокат в Кюстендил и Скопие (1941–1942).
Деец на македоно-одринското революционно движение. Завършва българското трикласно училище в Кукуш, IV гимназиален клас в Пловдив и Търговска академия в гр. Линц, Австро-Унгария (1888). Учителства във Воден (1882–1883), Кукуш (1883–1885), Лерин (1885–1886), Солун (1889–1892) и др. През 1893 г. напуска учителското поприще и отваря книжарница в Солун. Той е един от основателите на ВМОРО (1893) и член на нейния първи Централен комитет. Делегат е на Солунския конгрес на ВМОРО (1896), на който са приети нов устав и правилник, окончателно са установени структурата и устройството на революционната организация, която тогава официално получава името Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК). Неговата книжарница става център за революционна дейност, място за срещи, за получаване и изпращане на организационната поща и пр. В началото на 1901 г. във връзка със Солунската афера е арестуван. В ареста прави опит да се самоубие, но е спасен. Осъден е на 101 години затвор и е изпратен на заточение в Подрум кале, Мала Азия. През август 1902 г. е амнистиран, но продължава да бъде преследван от турските власти, поради което се установява в София. Там се отдава на книжарска и книгоиздателска дейност. Активен член е на Кукушкото и Солунското братство и известно време е член на Националния комитет на Македонските братства в България. Оставя интересни спомени, които са публикувани в сп. „Илюстрация Илинден“.
Деец на македоно-одринското революционно движение. Ресенски войвода. Учи в Щип (1891), Скопие (1895) и София (1898). Става член на ВМОРО през 1896 г. Учителства в Кичево (1899), където създава комитети на ВМОРО. В началото на 1900 г. е арестуван от турските власти и държан 14 месеца в затвора. В края на 1901 г. е четник при войводата Марко Лерински, а от 1902 г. става войвода първоначално в Битолско, а после в Ресенско. Успява да подготви много добре района си по отношение на въоръжаването и на войнската подготовка на населението. Делегат е на Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг (април 1903), на който се обсъжда тактиката на предстоящото въстание. По време на Илинденско-Преображенското въстание води редица сражения с турската войска и башибозук. След потушаването му организира укриването на оръжието в Ресенско и с чета от 24 души заминава за България. През лятото на 1904 г. на път за района си, по време на сражение в м. Лингура до с. Гигянци е тежко ранен и се самоубива.
Адвокат и общественик. Учи в българско основно училище и в турски лицей в Скопие. Продължава средното си образование в Солунската българска мъжка гимназия, което довършва в София. По време на Първата световна война воюва на Македонския фронт като български запасен офицер. Завършва право в Софийския университет и работи във Върховната съдебна палата. През 1922 г. се завръща в Скопие, където работи като адвокат. Висш функционер на Демократическата партия и помощник-кмет на Скопие. През 1927–1928 г. е подследствен и съден като съмишленик на ММТРО, но е оправдан поради липса на достатъчно доказателства. През 1929 г. емигрира в Швейцария. Заедно с Григор Анастасов и Димитър Илиев през януари 1930 г. представят Петиция до Обществото на народите в Женева в защита на гражданските права на българите във Вардарска Македония. През 1934 г. напуска Швейцария и се завръща в София. След преврата на деветнадесетомайците участва в издаването на в. „Македонски глас“. По време на Втората световна война е мобилизиран като запасен съдебен офицер на трудова част в Силистра. По-късно заминава за Скопие, където отваря адвокатска кантора. След завършване на войната се завръща със семейството си в София. По политически причини е лишен от право на адвокатска практика. Изселен е заедно със семейството си в провинцията. Умира, без да бъде реабилитиран.
Завършва гимназия в Чирпан и става учител. През 1902 година е назначен за учител във Велешко с посредничеството на Пейо Яворов и Гоце Делчев. Член е на ВМОРО от 1902 г. и отначало изпълнява куриерски задачи. Участва в Илинденско-преображенското въстание в четата на Георги Сугарев. Учител в Охридско, Битолско и др. (1903–1907), публицист и журналист. Участва в борбата срещу сръбската и гръцката въоръжена пропаганда. През 1921 г. влиза в ръководството на Илинденската организация и публикува десетки статии в списание „Илюстрация Илинден“. През 1929 г. публикува своя труд „Революционни борби в Азот (Велешко) и Поречието“, в който се съдържат авторски сведения за етническия произход, поминъка, църковно-училищните и революционните борби на местното население, за географското разположение на региона и пр. Отпечатан е като книга Десета в поредицата на Македонския научен институт „Материали за историята на македонското освободително движение“. Подпомага с редакторска дейност публикуването на „Алманах Македония“ (1931). Ст. Аврамов е последният председател на Илинденската организация (1944–1947).
Просветна деятелка. Завършва начално училище и прогимназия в Битоля и със стипендия учи в Пловдивската гимназия, която завършва в 1895 г. Учителства 7 години в гр. Воден, а следващите седем години в Скопие, Одрин и в българската девическа гимназия в Солун. Омъжва се за поляка Юлиан Шумлянски, учител по естествени науки. Талантлив препаратор, той се заема да снабди кабинетите на българските гимназии в Македония и Одринско със сбирки от местната флора и фауна. Заедно с него Шумлянска основава дружество „Утеха“ в Битоля, което с Македонското женско дружество изгражда сиропиталище. То приютява близо 120 деца, останали кръгли сираци след разгрома на Илинденско-Преображенското въстание. Дружество „Утеха” поддържа и безплатни ученически трапезарии. През 1910 г. семейството е набедено, че подпомага ВМОРО и е интернирано в Солун. През 1912 г. Шумлянска инициира създаването на женското дружество „Вяра, Надежда и Любов“ в Солун и става негова председателка. През с. г. в града открива болница за ранените войници, но с идването на гръцката власт в началото на Първата световна война семейството отново е обект на гонения. Семейството е поставено под домашен арест, а по-късно и интернирано в Северна Африка. След освобождението двамата съпрузи се установяват в София, където основават сиропиталище „Битоля“ за сираците от Македония.
Езиковед, фолклорист и етнограф. Завършва висше образование в Харков с научна титла „кандидат“, специализира при В. Ягич във Виена и в Лайпциг. Участва в Студентския легион в защита на Съединението (1885). Учителства в Солунската мъжка гимназия (1889–1890), а от 1892 г. е учител в София и преподавател по славянска етнография във Висшето училище. Член е на ВМОК (1895). Един от създателите на „Книжици за прочит“, печата в „Български преглед“ и в други списания у нас и в чужбина. Трудовете му, главно в областта на езикознанието, свързани с Македонския въпрос, се отличават със солидна аргументация, тъй като използва най-съвременни постижения и методиката на сравнителната славянска лингвистика, на етнографията и историята, прибавяйки официални статистически данни. Според него теориите, че „македонците са сърби“, трябва непрекъснато да бъдат опровергавани, тъй като най-авторитетни учени – етнографи, филолози и историци, доказват, че „славяните в Македония принадлежат към българското племе“.